Огнена

— Чудовищните насекоми са съвършени — възрази замечтано Коб, втренчен в чудовищното водно конче, кръжащо около носа му. — Погледни им крилата, крачетата, очите като мъниста! А колко умно използват жилата и пипалата си!

— Той обича всички буболечки — подбели очи по-малката сестра на Коб. — Не само чудовищните.

Проблемът сигурно е, че е учен, помисли си Файър.

— Добре — кимна тя. — Може да позволяваш на чудовищните буболечки да те жилят, понеже оценяваш съвършените им жила. Но — добави строго тя — от някои видове буболечки трябва да се научиш да се пазиш, за да не те наранят. Разбра ли?

— Да ги убивам ли?

— Да. А после може да им направиш дисекция, ако искаш. Хрумвало ли ти е?

Коб грейна.

— Наистина ли? Ще ми помагаш ли?

И така, Файър измоли скалпели и табли от дворцовата лечебница и се залови със странни експерименти по примера на крал Арн и лейди Ела. В по-малки мащаби, разбира се, и с далеч по-скромни резултати.

Често виждаше принцеса Хана. От прозорците си наблюдаваше как момичето притичва в зелената къща. Виждаше и Сайри, и други учители, понякога мярваше Гаран или Клара и дори легендарния й градинар — русокос, загорял от слънцето и мускулест като герой от епос. Понякога зърваше възрастна жена, дребничка и прегърбена, с бледозелени очи и престилка, да възпира устремния бяг на Хана. Крехката старица, явно икономка на зелената къща, беше силна, често носеше Хана на ръце и не криеше привързаността си към детето. Не харесваше обаче Файър. Веднъж се срещнаха в овощната градина и съзнанието й се оказа непристъпно като ума на Бриган. При вида на чудовищната милейди лицето й се изопна хладно и сурово.

По каменните покриви на двореца имаше пътеки за разходка. В безсънните нощи Файър се качваше там със стражите си. От височината виждаше сиянието на големите факли по мостовете, които горяха по цяла нощ, та лодкарите по бързотечните води да се ориентират къде са водопадите. От дворцовите покриви чуваше и грохота им. В ясно време съзерцаваше спящия град околовръст и отраженията на звездите по морската повърхност. Чувстваше се като кралица. Не като истинска кралица, съпруга на Наш, а като жена на върха на света. По-точно на върха на града, чиито обитатели ставаха все по-реални, град, който постепенно заобичваше.

Бриган се върна в двореца след три седмици, Файър разбра веднага, че е пристигнал. Съзнанията бяха като лицата — виждаш ги веднъж и ги запомняш. Умът на Бриган бе тих, непроницаем, силен. Препънеше ли се в него, Файър тутакси го разпознаваше.

Беше с Хана и Блочи. Къпеха се в утринните лъчи в ъгъла на спокоен площад. Момиченцето оглеждаше белезите от чудовищни птици по врата на Файър и за кой ли път я придумваше да й разкаже историята как ги е получила и как е спасила войниците на Бриган. Файър й отказа и Хана се примоли на Муса.

— Та ти не беше там! — възрази засмяна Файър, когато Муса подхвана историята.

— Е, щом никой от присъствалите не иска да разказва… — оправда се Муса.

— Идва някой, който може да разкаже историята от първо лице — подсмихна се загадъчно Файър.

Хана застина и тялото й се изопна като пружина.

— Татко? — завъртя се в кръг тя да се озърне на всички страни. — Къде е татко?

Той влезе през сводест вход в отсрещния край на площада. Хана извика и се втурна към него по мраморния плочник. Той я улови и я понесе обратно натам, откъдето бе дошла. Кимна на Файър и на стражите, вслушан с усмивка в потока от думи, леещ се от устата на Хана.

Защо се случва така при всяка поява на Бриган, запита се Файър. Защо й се приисква да побегне? Нали вече са приятели и не се страхува от него! Забрани си да помръдне и насочи вниманието си към Блочи, който охотно се остави да го гали по главата.

Бриган остави Хана на земята и клекна пред нея. Улови внимателно брадичката й и завъртя лицето й наляво и надясно, за да огледа насинения й, превързан нос. Прекъсна я тихо.

— Разкажи ми какво стана.

— Но, татко — смени темата тя посред изречението. — Те говореха лоши неща за лейди Файър.

— Кои?

— Селин и Мидан. И другите.

— И какво? Някой те удари по носа?

Хана пристъпи от крак на крак.

— Не.

— Разкажи ми какво стана.

Хана потърка още веднъж подметките си по плочника и подхвана тъжно:

— Аз ударих Селин. Той не беше прав, татко! Някой трябваше да му покаже!

Бриган замълча. Хана се облегна с длани на коленете му и впи очи в земята. Въздъхна драматично иззад гъстата завеса на косата си.

— Погледни ме, Хана.

Момичето го послуша.

— Разумно ли е да удряш Селин, за да му покажеш, че греши?

— Не, татко. Постъпих лошо. Ще ме накажеш ли?

— За известно време ще прекратя уроците ти по ръкопашен бой. Не искам да злоупотребяваш с наученото.

Хана въздъхна отново.

— За колко време?

— Докато се убедя, че разбираш каква е целта ми.

— Ще отмениш ли и уроците по езда?

— Да не би да си прегазила някого?

— Не, разбира се, татко — разкикоти се тихо тя.

— Значи няма да отменя уроците по езда.

— Ще ми позволиш ли да яздя твоите коне?

— Знаеш отговора. Трябва да пораснеш, за да яздиш боен кон.