Огнена

— Помня имената от уроците по история — замисли се Файър.

— Управлявали преди цели сто години — заразказва Клара. — Крал Арн бил билкар, а лейди Ела — хирург. Медицината ги обсебила. Носят се легенди за чудатите им медицински опити с хора, които едва ли биха се съгласили да се подложат на тях, ала чудовището ги убеждавало. Знаеш какво имам предвид, милейди Файър. Разрязвали тела на мъртъвци и ги изучавали, но никой не разбирал откъде вземат телата. Ммм… да — повдигна язвително вежди Клара. — Както и да е… техните открития преобразили медицината и хирургията. Благодарение на тях знаем как се използват странните билки, никнещи в скалните цепнатини и в пещерите по границата на кралството. На тях дължим лекарствата за спиране на кръвоизливи, за предпазване на раните от инфекции, за унищожаване на тумори, за зарастване на счупени кости. Те, разбира се, открили и наркотиците, които унищожават човешкия разсъдък — добави мрачно тя. — Сега училищата са затворени. Няма пари за изследвания. Всъщност няма пари и за изкуство, и за инженерство. Политиката поглъща всички средства. И армията заради предстоящата война. Залезът на града наближава.

Залезът на града вече е настъпил, помисли си Файър, но замълча. Бе видяла западналите бедняшки квартали край доковете по южния бряг на реката и запуснатите алеи в центъра на града. Много, много места в града не бяха посветени нито на красотата, нито на науката, нито на нещо добро.

Веднъж Клара я заведе на обяд при майката на близнаците, която живееше в малка и уютна къща на цветарска улица. Имаше и съпруг — пенсиониран войник и един от най-доверените шпиони на близнаците.

— Напоследък съм се съсредоточил върху контрабандистите — обясни им той, докато се хранеха. — Почти всеки богат човек в града понякога прибягва до черния пазар. Често обаче дейно замесените с контрабанда се оказват и врагове на краля. Особено ако търгуват с оръжия, коне или пикийски стоки. Извадим ли късмет, проследяваме купувача и разбираме за кого купува. Окаже ли се някой от бунтовните лордове, залавяме купувача за разпит. За съжаление отговорите им невинаги са чиста монета.

Подобни откровения, естествено, осигуряваха материал за неумолимата тактика на Клара. „С твоите способности лесно ще научим кой на чия страна е. Ще ни помогнеш да разберем кои от съюзниците ни служат предано“, повтаряше тя. „Ще знаем къде Майдог планира да нападне първо.“ Когато думите й удряха на камък, подхващаше: „Ще разкриваш заговори за убийства. Няма ли да се почувстваш ужасно, ако ме убият, защо отказваш да ни съдействаш?“ В най-отчаяните моменти я питаше: „Ами ако възнамеряват да убият теб? Не е невъзможно, особено сега, когато хората се опасяват, да не би да се омъжиш за Наш.“

Файър не отговаряше на нескончаемите атаки; никога не признаваше нито съмненията, нито угризенията на съвестта, които започваше да изпитва. Скътваше доводите да ги обмисли по-късно заедно с настойчивото подканяне на краля. Понякога след вечеря — достатъчно често, та Уелкли да сложи стол в коридора — Наш идваше пред вратата й да говори с нея. Държеше се благоприлично, обсъждаха времето и видните гости на двореца и винаги, неизменно се опитваше да я убеди да обмисли въпроса със затворника.

— Ти си от Севера, милейди — повтаряше й. — Знаеш колко слаб е законът извън пределите на града. Една погрешна стъпка, милейди, и цялото кралство ще изтече между пръстите ти.

После притихваше и тя разбираше, че иде ред на предложението за брак. Отказваше му и го отпращаше и се опитваше да се утеши в компанията на стражите си. Размишляваше много сериозно за състоянието на града, за кралството, за краля. И каква роля й е отредена.

За да има занимание и да облекчи усещането, че е непотребна, прие съвета на Гаран. Отначало влизаше предпазливо в забавачката, сядаше тихо на някой стол и наблюдаваше децата — как играят, четат, спорят. На това място бе работила майка й и тя искаше да попие атмосферата му бавно. Опитваше се да си представи как младата жена с оранжеви коси и спокоен нрав наставлява децата. Джеса бе живяла в тези шумни, слънчеви стаи. Самата мисъл помагаше някак си на Файър да не се чувства като пришълец. Но и я изпълваше със самота.

Да учи децата как да се защитават от чудовищни животни, бе деликатна задача. Мнозина родители смятаха, че децата им не бива да имат нищо общо с нея. Ала няколко деца на благородници и прислужници все пак й станаха ученици.

— Защо си толкова запленен от насекомите? — попита тя една сутрин единайсетгодишния Коб — будно момче, което успяваше да издигне мислена стена срещу чудовищните птици и да устои на порива да докосне Файър по косата, ала не би убило чудовищна буболечка, дори да кацне върху дланта му и да се навечеря с кръвта му. — Грабливите птици не те затрудняват.

— Чудовищните птици! — възкликна презрително Коб. — Те нямат ум, а само някакво безсмислено чувство, с което си въобразяват, че ще ме омагьосат. Толкова са елементарни!

— Вярно е — кимна Файър, — но в сравнение с насекомите са направо гениални.