Огнена

Могъществото бе неговото бреме. Ала той го приемаше.

И не приличаше на баща си. Гаран, Клара, дори Наш също не приличаха на баща си. Не всички синове са като бащите си. Всеки син избира какъв мъж да бъде.

Не всички дъщери приличаха на бащите си. Дъщерите-чудовища избираха какви чудовища да бъдат.

Файър погледна лицето си. Красивото отражение се замъгли от собствените й сълзи. Тя примигна да ги възпре.

— Страхувах се да не стана като Кансръл — рече гласно на отражението си. — Но аз не съм Кансръл.

До нея Муса се обади равнодушно:

— Всеки от нас щеше да ви го каже, милейди.

Файър погледна капитана на стражите си и се засмя. Засмя се, защото не е Кансръл, не е никой, освен самата себе си. Не бе необходимо да следва нечий път; сама щеше да си избира пътя. Смехът й секна, тъй като внезапно се ужаси, прозряла кой път ще избере. Не мога да го направя, помисли си. Твърде опасна съм. Само ще влоша положението.

Не, укори се мълком. Не бива да забравям толкова бързо. Не съм Кансръл. С всяка стъпка от този път създавам самата себе си. Силите ми навярно винаги ще ми се струват ужасни. Нищо чудно никога да не стана такава, каквато най-много искам да бъда.

Но мога да остана тук и да се опитам да бъда такава.

Прахосничеството е престъпление. Ще използвам силата си, за да премахна стореното от Кансръл. Ще я използвам, за да се боря за Делс.

Втора част Шпиони

Седемнайсета глава

Файър знаеше нещичко за властовите игри в Делс, ала познанията й се оказаха прекадено общи. Разбираше го сега, защото вече имаше подробна и точна карта в главата си. Основните точки бяха: Кралският град, североизточното имение на Майдог край границата с Пикия; земите на Джентиан в Южните планини под реката, недалеч от Наводнената крепост; множеството други крепости и наблюдателни постове на Бриган. И местата между тях: именията на лордовете и дамите с по-малки армии и изменчиви съглашения; Големите сиви планини на югозапад, Малките сиви планини на север, Крилатата река, Пикийската река, високото равно плато на север от Кралския град, наречено Мраморното възвишение. Скалисти бедняшки земи, средоточия на насилие, грабежи, отчаяние; пейзажи и места, които неизбежно щяха да станат крайъгълен камък във войната между Наш, Майдог и Джентиан.

Всеки ден й възлагаха различни задачи. Никога не знаеше кого ще й доведат хората на Гаран и Клара — пикийски бракониери, войници от армиите на Майдог и Джентиан, пратеници на двамата лордове, прислужници, работили някога за тях. Мъже, заподозрени, че са техни шпиони или шпиони на съюзниците им. Лека-полека Файър се убеди, че в кралство, балансиращо несигурно върху променливи съюзи, най-важната стока е информацията. Дворецът шпионираше приятелите и враговете си; шпионираше и собствените си шпиони. И всички други участници в играта правеха същото.

Най-напред й доведоха възрастен мъж, прислужник на съсед на Майдог. Още щом я зърна, той разтвори широко съзнанието си и изрече всяка мисъл, надигнала се в главата му.

— Лорд Майдог и лорд Джентиан с право са впечатлени от принц Бриган — подхвана мъжът, опулен, разтреперан. — И двамата купуват коне за армиите си като принца и наемат хора от планините и разбойници във войската си. Смятат принца за достоен противник, милейди. А знаете ли, че в армията на лорд Майдог има пикийци? Едри мъже с бледа кожа живеят в земите му.

Лесно е, помисли си Файър. Трябва само да седя тук и те изпяват всичко.

Гаран обаче не остана доволен.

— Не научихме нищо ново. Разпита ли го за повече — имена, места, тайни? Откъде знаеш, че е признал всичко?

Не толкова сговорчиви се оказаха следващите двама — осъдени шпиони, силни, решени да не се предават. И двамата бяха изнемощели, с насинени лица. Единият куцаше, превит одве. Потрепери, когато се облегна на стола, сякаш има рани по гърба.

— Как ви раниха? — попита подозрително тя. — И къде?

Те не продумаха. Стояха, свели очи, с каменни лица. Не отговориха нито на този, нито на следващите й въпроси.

Когато разпитът приключи и отведоха затворниците обратно в тъмницата, тя се извини на Гаран:

— Бяха твърде силни, принце. Не успях да измъкна нищо от тях.

Гаран я изгледа мрачно над очилата си.

— Опита ли се?

— Разбира се!

— Нима? Много ли се постара? — Той се изправи, стиснал устни. — Нямам нито време, нито енергия за губене, милейди. Уведоми ме, щом решиш наистина да съдействаш.

Пъхна купчина документи под мишницата си и излезе от стаята за разпити, оставяйки я сама с раздразнението й. Беше прав, естествено. Тя не положи усилие. Пресегна се към съзнанията им, установи, че са затворени, и не направи нищо да проникне в тях. Не се опита дори да ги накара да я погледнат. Но нима очакваха от нея да седи пред мъже, изнемощели от изтезания, и да ги тормози още повече?

Скочи и хукна след Гаран. Намери го зад писалището в кабинета му да пише трескаво кодирани послания.

— Имам условия — предупреди го тя.

Перото му застина. Той повдигна вежди и зачака.