Огнена

— Излагаш я на опасност с лека ръка — процеди през зъби той. — Третираш я като инструмент и си безсърдечен като камък.

Файър се ядоса.

— Не е безсърдечен, Арчър! Тук единствен той ми вярва.

— О, аз вярвам, че ще успееш да го направиш. — Гласът му запълни ъглите на стаята като звучно съскане. — Жена, способна да инсценира самоубийството на собствения си баща, несъмнено ще съумее да убие неколцина непознати делсийци.

Времето сякаш се забави и всички други в стаята изчезнаха. Останаха само Файър и Арчър, застанали един срещу друг. Файър гледаше зяпнала Арчър. Отначало не повярва на ушите си, но после разбра — като студ, който смразява крайниците, а после се пропива до самата й сърцевина — че той наистина е изрекъл гласно думите, които бе чула.

Арчър също я наблюдаваше ококорен, смаян колкото нея. Облегна се на библиотеката и примигна да възпре сълзите си.

— Прости ми, Файър. Искам да си върна думите назад.

Тя обаче го обмисли бавно и разбра, че връщане назад няма.

Най-страшното не бе, че е разкрил истината, а начинът, по който я разкри. Обвини я — той, приятелят, познал всичките й чувства. Предизвикваше я със собствения й позор.

— Не само аз съм се променила — прошепна му тя, впила очи в неговите. — Ти също си се променил. Никога не си бил жесток към мен.

Тя се обърна, все още обзета от усещането, че времето е забавило ход. Излезе от стаята като насън.

Времето настигна Файър в замръзналата градина на зелената къща, където след една разтреперана минута й хрумна, че страда от натрапчива склонност да си забравя палтото. Муса, Мила и Нийл я следваха мълчаливо.

Тя седна на пейката под голямото дърво. Едри кръгли сълзи се стичаха по бузите и капеха в скута й. Нийл й подаде кърпичка. Тя я пое и се взря в лицата на стражите си. Опитваше се да прозре дали в притихналите им съзнания се крие ужас от наученото.

Тримата срещнаха очите й спокойно. Видя, че не са ужасени. Гледаха я със страхопочитание.

Хрумна й колко е щастлива, задето е заобиколена от хора, които не се страхуват от чудовище, убило родния си баща.

Заваля гъст, влажен сняг. Неочаквано страничната врата на зелената къща се отвори. Увита в мантия, икономката на Бриган — Тес — тръгна към нея.

— Под носа ми ли искаш да се вледениш? — скастри я възрастната жена. — Какво ти става?

Файър я погледна с безразличие. Тес имаше меки зелени очи, дълбоки като кладенци и яростни.

— Убих баща си — отрони Файър, — а излъгах, че е самоубийство.

Тес очевидно се стъписа. Скръсти ръце и изсумтя възмутено, явно решена да я порицае. Изведнъж обаче лицето й омекна като сняг сред топла слама. Поклати изумено глава.

— Това променя всичко. Сега младият принц сигурно ще ми каже: „Видя ли!“. Е, дете, подгизнала си. Красива си като залез, но нямаш мозък в главата. Не си го наследила от майка си. Ела вътре!

Файър се пообърка. Дребната жена я обгърна с мантията си и я поведе към къщата.

Къщата на кралицата — Файър си припомни, че къщата е на кралицата, а не на Бриган — беше място, предназначено сякаш да утешава тъжни сърца. Стаите бяха малки и уютни, боядисани в пастелно зелено и синьо и обзаведени с меки мебели. В огромните им камини бумтяха януарски огньове. По всичко личеше, че тук живее дете — изписани листове, топки, ръкавици, играчки и нагризани вещи на Блочи се валяха във всеки ъгъл. Не толкова очевидно бе присъствието на Бриган, макар да имаше издайнически белези за наблюдателните. Одеялото, с което Тес зави Файър, подозрително напомняше наметка за седло.

Тес настани Файър на дивана пред камината, а стражите — на фотьойли около нея. Поднесе на всички греяно вино. После седна при тях и започна да сгъва купчина малки ризки.

Файър делеше дивана с две котета — чудовища, които виждаше за пръв път. Едното беше пурпурно, а другото — медночервено на пурпурни ивици. Двете спяха, сгушени на кълбо, и Файър се затрудняваше да определи на чие тяло принадлежат главите и опашките. Напомняха цвета на нейните коси, скрити сега под подгъналия, студен шал. Свали го и го разстла до себе си да съхне. Косата й се спусна като водопад от светлина и багри. Едното коте вдигна глава и се прозя.

Файър обви с пръсти топлата чаша и примигна изморено, втренчена в струйката пара. Заговори и още щом първите думи се изляха от устата й, откри, че признанието успокоява малкото и, разбито сърце.

— Убих Кансръл, за да му попреча да убие Бриган. И за да попреча на Бриган да убие Кансръл, защото така щеше да си навлече омразата на приятелите на Кансръл. И по други причини. Съмнявам се доколко е необходимо да ви обяснявам защо бе най-добре да умре.

Тес спря да сгъва ризките, отпусна ръце върху купчината в скута си и се втренчи зорко във Файър. Устните й се движеха с нейните, сякаш опитва вкуса на думите й.

— Подмамих го да си помисли, че чудовищният му леопард е бебе — продължи Файър. — Негово собствено човешко дете. Стоях зад оградата и го наблюдавах как отваря вратата на клетката и му гука, все едно е безпомощно и безобидно същество. Леопардът беше гладен. Той винаги ги държеше гладни. Стана… стана много бързо.