Огньовете на сатаната

Ужасната болест, която го разяждаше, беше отворила нови големи язви по тялото му. Опитваше се да ги скрива под дългото доземи наметало с качулка, ръкавиците на ръцете и черната кърпа, която покриваше долната част на лицето му. Старият боен кон, който бе купил от Саутхемптън, процвилваше тихо и главата му клюмаше от изтощение.

— И с двама ни е свършено — промълви Незнайния. — Бог ми е свидетел, не мога повече.

В началото, след като влезе в Йорк, той се разхожда няколко дни из улиците му, сетне излезе през Ботъм Бар и продължи към имението Фрамлингъм. Там, скрит в сенките на дърветата, видя водачите на тамплиерите и техния Велик магистър, Жак дьо Моле. При вида на туниките и плющящите знамена сърцето му се сви и помътнелите му очи се напълниха със сълзи. От освобождението си насам усещаше, че жаждата му за мъст постепенно угасва. Искаше, преди да умре, да се помири с братята си и с Бог. Смъртта бе съвсем близо. В занданите на Владетеля й се бе изплъзвал с години, но какъв смисъл имаше да отмъщава сега, под Божието слънчице, в страната, където над тучните зелени ливади се носеше камбанен звън? Бог вече се беше намесил…

— Мога ли да ти помогна?

Незнайния се обърна и плъзна ръка към дръжката на втъкнатата му в колана кама. Благото лице на стария монах дори не трепна, когато другият дръпна черната копринена маска от лицето си.

— Ти си прокажен — прошепна монахът. — Искаш ли помощ?

Новодошлият кимна и остана втренчен във влажните му, добри очи. Отвори разранените си уста да каже нещо, но в този момент конят мръдна и Незнайния започна да губи свяст — виждаше монаха като през мъгла, а стените на болницата за прокажени зад него сякаш се отдръпваха. Той затвори очи, въздъхна и се строполи пред краката на монаха.

Четвърта глава

Във Фрамлингъм сержантът-тамплиер поведе Корбет по едно тъмно махагоново стълбище, сетне по гол, кънтящ на празно коридор. По стените висяха кръстове и щитове с гербовете на различни рицари, и пръснати между тях вълчи и еленови глави, които го гледаха със стъклените си очи. Един-единствен прозорец в другия край осветяваше коридора и загадъчната смесица от светлина и сенки придаваше на помещението зловещ вид. В ъглите и до вратите стояха на пост въоръжени до зъби войници, неподвижни като статуи. Двамата изкачиха още един етаж и влязоха в съвещателната зала. Тя имаше овална форма и стените й бяха голи, ако не се смятаха двете големи знамена с емблемата на Тамплиерския орден. Нямаше камина, само едно открито каменно огнище с димоход към покрива; беше мрачно, внушително помещение, без мебели или килими, а прозорците бяха просто цепнатини в стената. Миришеше странно на препържена мазнина, което подразни стомаха на Корбет, понеже му навяваше спомени за горящите села в Шотландия. При влизането му тамплиерските водачи, насядали в тежки резбовани столове, наредени под формата на подкова, се умълчаха. Дьо Моле, който седеше по средата, махна с ръка на Корбет да се настани от дясната му страна. Секретарят мина покрай масата, на която имаше труп, покрит с копринен, обшит със злато саван и обграден с пурпурни восъчни свещи. Гледката беше ужасна, а очевидно оттук идваше и противната миризма. Мръсните ботуши, които стърчаха изпод савана, придаваха на трупа жалък вид.

— Помислихме си, че ще дойдеш, сър Хю — каза дьо Моле и посочи към масата. — В момента провеждаме заседание, за да установим причината за смъртта, както повелява правилникът на нашия орден. Управителят на имението, сър Гуидо Ревъркийн, загина при загадъчни обстоятелства тази сутрин в центъра на лабиринта.

Корбет огледа един по един водачите на тамплиерите; каменните им, почернели от слънцето лица почти не се различаваха. Нито един от тях не понечи да поздрави госта.

— Всяка сутрин, точно преди зазоряване — продължи дьо Моле, — каквото и да беше времето, сър Гуидо правеше своето лично поклонение до центъра на лабиринта. С течение на годините го бе опознал така добре, че можеше да се ориентира в него дори на тъмно, докато същевременно пее псалми и прехвърля броеницата си.

Корбет погледна към погребалния саван. Беше чувал, че такива лабиринти се правят, за да могат неизпълнилите клетвата си да отидат на поклонение или кръстоносен поход, да изкупят греха си с многократно минаване през сложния лабиринт до кръста или статуята на Христос в средата.

— Как може човек да срещне смъртта си в центъра на един лабиринт? — попита Корбет.

— Именно затова сме се събрали — обясни Легрейв. — Очевидно сър Гуидо е стигнал до центъра, запалил е свещите в подножието на кръста и тайнственият огън го е погълнал.

— И там не е имало никой друг? — поинтересува се Корбет.