Огньовете на сатаната

Сега тамплиерите добиха уплашен вид. Бадълсмиър размърда крака, Бранкиър попипа устните си, Легрейв гледаше втрещено, а Симс седеше с наведена глава, галеше невестулката и й шепнеше нещо.

— Ако това, което казваш, е истина — отбеляза дьо Моле, — значи предателят трябва да е в тази стая.

— Забравяш нещо, сър Хю — каза Бранкиър и посочи трупа под савана. — Гуидо Ревъркийн беше убит тази сутрин преди зазоряване. Признавам, трябва да има връзка между убийствата на непознатия на пътя за Ботъм Бар, на Мърстън и мистериозната смърт на Гуидо Ревъркийн. Ала не можете да докажете, че някой от присъстващите е бил на пътя за Ботъм Бар или с Мърстън. Ние пък от своя страна сме в състояние да докажем, че когато сър Гуидо Ревъркийн е загинал, сме се намирали в „Сейнт Ленард“. — Той видя изненадата, която се изписа по лицето на Корбет. — Не знаеше ли това, писарю? Останахме да преспим там. Върнахме се малко преди вас и чак тогава научихме за разигралата се трагедия.

— И преди да си попитал — вметна дьо Моле, — тази сутрин бяхме в града. Имахме работа с нашите банкери.

— Заедно ли? — попита Корбет, като се опитваше да прикрие объркването си.

Дьо Моле сви рамене.

— Не, разбира се. Легрейв дойде с мен, а колегите ми се разпръснаха в различни посоки. Имаше да се върши работа.

— Значи всеки един от вас — попита Корбет — е могъл да бъде с Мърстън? Може и да е написал онова съобщение или да е изстрелял стрелата към мен?

— Сър Хю — почти изкрещя дьо Моле, за да надвика останалите, — нямаш доказателства за тези твърдения!

— Аз се върнах тук малко след пладне — рече Бранкиър — и говорих с брат Одо, нашия библиотекар.

— А останалите? — попита Корбет.

Отговорите бяха различни; очевидно всички тамплиери се бяха върнали във Фрамлингъм малко преди пристигането на Корбет.

— Чухме за смъртта на Гуидо — обясни Бранкиър. — Загадката ни обезпокои. Затова заключихме портите, удвоихме стражата и се събрахме на съвещание.

— Може и да сте невинни — отговори Корбет, — но заповедта на краля е никой тамплиер да не напуска пределите на Фрамлингъм, преди тази загадка да се разреши. И, никой от вас не бива да влиза в Йорк.

— Съгласни сме — отвърна припряно дьо Моле. — И предполагам, че ти и слугите ти ще бъдете наши гости?

— Докато се разреши случаят — рече Корбет. — Да, така е.

— В такъв случай, Ралф — каза дьо Моле и махна с ръка към Легрейв, — ще ви покаже стаите ни за гости.

Корбет посочи трупа.

— А смъртта на вашия другар?

Дьо Моле направи гримаса и стана.

— Или Божията ръка, или…

— Убийство — добави Корбет.

— Да, сър Хю, убийство. А в такъв случай ще имаме нужда от твоите умения. След като Легрейв ви покаже стаите, можете да отидете до лабиринта. От входа до центъра му е прокарано въже. Вървете по него и няма да се изгубите!

Корбет тръгна с Легрейв към вратата.

— Сър Хю! — обади се дьо Моле, като пристъпи напред. — Утре сутринта братята ще отслужат заупокойна литургия за сър Гуидо, Вие сте добре дошли. Колкото до всичко останало, считай се за почетен гост. Моля ви все пак да спазвате добрия тон. Ние сме монашески орден; някои части от сградата са затворени за външни лица.

Корбет кимна и излезе след Легрейв в коридора. Върнаха се при Ранулф и Малтоут, които седяха в малка ниша досами входната врата и Легрейв ги поведе по застланата с чакъл пътечка към долния етаж на източното крило.

— Това са просто килии — обясни им той, като отвори една от вратите. — Сър Хю, слугите ти могат да си делят тази.

След това отвори друга врата и въведе Корбет в обширна тъмна килия с един-единствен тесен прозорец. Стените бяха варосани. Над леглото висеше голямо разпятие; в долната му част имаше голям кожен сандък, а на масичката до него — обковано с желязо ковчеже. Под прозореца стояха писалище и дървен стол с изкусно резбовани облегалки за ръцете и гърба.

— Можете да се храните с нас в трапезарията — каза му Легрейв.

Сетне хвърли поглед през рамо към Ранулф и Малтоут, които все още стояха в коридора, затвори вратата и облегна гръб на нея. На лицето му играеше усмивка.

— Сър Хю, не се обиждай, че ви приехме така. В ордена ни цари смут. Сега сме като кораб без кормило, носен от ветровете ту насам, ту натам. Загубихме Светите земи. Неверниците са се разположили в свещените за нас места и какво ни остава сега? Много от другарите ми са напуснали семействата и домовете си, за да станат тамплиери. Това е тяхното семейство, а виждат само как възлюбеният им орден се ограбва от разни владетели.

— Това обаче не оправдава извършването на държавна измяна или убийство — вметна Корбет.

— Да, да, така е, но това, сър Хю, все още не е доказано. Както и да е, ще чуете звънеца за вечеря.

И с тези думи Легрейв се измъкна тихичко от стаята.

Ранулф и Малтоут влязоха с дисагите на Корбет.

— Конете са прибрани в конюшнята — рече Малтоут. — Включително онзи зъл звяр, товарния кон. Доста неприятности създаде на конярите.

— Какво мислиш, господарю? — попита Ранулф, като остави дисагите в големия сандък и придърпа едно столче.