Огньовете на сатаната

Звънна камбана, знакът за вечеря. Тримата тръгнаха към главния вход, а Ранулф заобяснява как са се разхождали из коридори и галерии. По едно време се спря и стисна ръката на господаря си.

— Фрамлингъм е странно място. Тук има зали, стълбища, изби, дори тъмница. Мястото е добре охранявано, навсякъде има въоръжени мъже. Нито веднъж не се опитаха да ни спрат, освен когато понечихме да се качим до най-горния етаж. Стълбата се пази от войници. Държаха се учтиво, само поклатиха глави. Когато ги попитах защо не може, се усмихнаха и ми казаха да си гледам работата.

— Ама кажи му и за другото — прекъсна го Малтоут.

— А, да, господарю — рече Ранулф и се наведе към ухото му. — На втория етаж на сградата има осем прозореца.

— Е, и? — попита Корбет.

— Но, господарю, в коридора отвътре има само седем врати.

Пета глава

Корбет и другарите му се върнаха в стаите си, за да се преоблекат за вечеря.

— Не споменавайте нищо за нападението над мен — предупреди ги Корбет, докато вървяха по коридора към трапезарията.

Тамплиерите вече се бяха събрали около масата в средата на помещението, което беше малко и уютно, украсено със знаменца, закрепени по гредите на тавана. Дьо Моле каза набързо молитвата и благослови храната на масата, но сетне, преди да седнат, влезе един слуга с поднос, на който имаше бокали и същия брой чинийки с посолен хляб. На всеки тамплиер и тримата им гости бяха раздадени по една чаша и парче хляб.

— Да си спомним — произнесе напевно дьо Моле — за онези от братята ни, които си отидоха преди нас. За загиналите ни другари.

— Амин! — казаха в хор тамплиерите.

Корбет се озърна в пълната със сенки зала и едва се сдържа да не потрепери. Имаше чувството, че призраците на онези, които дьо Моле бе призовал, се тълпяха около тях. Той отпи от чашата и отхапа парче посолен хляб. Ранулф се закашля, но господарят му го смушка и той побърза на свой ред да хапне.

— Да си спомним — продължи дьо Моле — за хубавите градове и крепости, които паднаха в ръцете на нашите врагове.

Всички отново вкусиха от виното и хляба.

— Да си спомним — обади се за трети път дьо Моле — за Светите земи, където нашият Бог Исус е страдал, умрял и възкръснал.

След това чашите и чиниите бяха прибрани. Дьо Моле покани всички да седнат и вечерята започна. Въпреки мрачния тост, ястията се оказаха вкусни: фазан с подправки, задушен заек, пресни зеленчуци, чаши с бордо, а накрая сервираха сладки, и изстудено вино от Елзас. Корбет отпи от него и докато слушаше разговорите на околните, си спомни за подаръка, който кралят бе направил на дьо Моле. Приказваха повече за неща, които ставаха в чужбина, сякаш искаха да забравят скорошните събития. Говореха за кораби, корсари в Средиземно море, скорошното си велико събрание в Париж и големия въпрос дали трябва да се обединят с ордена на хоспиталиерите. Корбет и двамата му другари не бяха пренебрегвани, но нито веднъж не ги въвлякоха в разговора. Едва когато дойде библиотекарят Одо, слаб, плешив мъж с дълга бяла брада, атмосферата се проясни. Одо беше безгрижна душа, усмихнат, с весели очи. Корбет веднага изпита симпатия към него.

— Отегчавате нашите гости — заяви Одо от края на масата. — Вие не сте рицари и благородници, а одъртели, побелели войници, които нищо друго не знаят. — Той се поклони на дьо Моле. — Монсеньор, прости ми, че закъснях.

— Глупости — усмихна му се в отговор дьо Моле. — Познаваме и теб, и твоята страст към книгите, а и това, което казваш, е истина. Би трябвало да си подобрим обноските.

Дойде един слуга от кухнята, който сложи прибори пред библиотекаря. Одо се облегна с лакти на масата и Корбет зяпна от изненада — лявата ръка на стареца липсваше, на нейно място имаше лакирано дървено чуканче. Легрейв, който седеше отсреща, се наведе към него.

— Приемаме странностите на брат Одо — прошепна високо той и се усмихна на библиотекаря, който го гледаше с престорен гняв. — Няма да му хареса, че ще ти кажем, но той е герой, истински рицар.

— Вярно е! — заяви гордо Бранкиър. — Защо мислите, че търпим речите и лошите му обноски?

Корбет усети всеобщото възхищение, дори обич към стария тамплиер.

— Навремето — добави Симс, — брат Одо беше рицар, с когото дори Артур, Роланд и Оливър биха се гордели.

— О, я стига! — махна със здравата си ръка библиотекарят, макар открито да се наслаждаваше на тези добронамерени задявки.

— Той беше в Акр — продължи Легрейв, — както и всички тук, но остана да защитава пробива, когато започнаха да разрушават стените. Тръгна си последен. Разкажи ни, братко, разкажи и на нашите гости какво се случи.

Корбет разбра, че това е почти ритуал, само че този път с една малка разлика. Присъстващите отчаяно се стараеха да му покажат, че въпреки слуховете и шушуканията, някога, в друго време, те са били защитници на християнския свят — герои, светци с оръжие в ръка. Към молбата на Легрейв се присъединиха и останалите тамплиери, та накрая Одо отпи голяма глътка вино и вдигна лакираното чуканче.