Огньовете на сатаната

— Истинска мистерия — отговори Корбет. — За мен тамплиерите са затворена книга: упорити, бойки мъже. Те не ни харесват. Негодуват срещу намесата ни, но под всичко това се крие и нещо гнило.

— Имате предвид смъртта на управителя? Чухме за нея — заяви Ранулф. — О, не от тамплиерите, те всичките са си стиснали устните и стъпват на пръсти; от обикновените слуги.

— И научихте ли нещо?

— Не, те са просто изплашени. Нищо повече от обичайните брътвежи за светлини нощем, влизания и излизания от имението. Очевидно всичко си било мирно и тихо, преди да пристигнат дьо Моле и командирите на ордена. Обикновено имението оставало празно, само с управителя и неколцина слуги. Сега всичко било обърнато с главата надолу. Слугите смятат, че управителят е убит с черна магия, че е изгорен от пламъци, изпратени от ада. Вече започват да напускат, отказват да работят тук.

Корбет се загледа през прозореца. Небето беше обагрено от аленозлатистите отблясъци на залеза. Искаше му се да легне и да събере мислите си, ала все не му излизаше от главата онзи зловещ труп на масата в съвещателната зала.

— Вижте, Ранулф, Малтоут, наредете багажа. Заключете вратата след мен. Аз отивам долу до лабиринта. Вие междувременно се поразходете наоколо, но се правете на Божи кравички. — Корбет намигна на Малтоут. — За теб няма да е трудно. Опитайте да видите докъде ще ви пуснат. Ранулф, ако някъде ти откажат достъп, недей да спориш. Ще се срещнем тук след час.

Корбет излезе от отделението за гости и тръгна из имението. Помота се покрай конюшните, ковачниците, бараките и като мина през една огромна порта, влезе в просторна градина — красиво подредено място, където цареше мир и тишина. По едната й страна вървеше дълга беседка, покрита с бели рози, момини сълзи и орлови нокти. Корбет приседна на една пейка и се огледа възхитено.

— О! — прошепна той. — Да можеше Мейв да види това!

Жена му имаше страст към градините, но тази бе по-хубава от всички в палатите на Едуард. В единия ъгъл имаше шахматно наредени лехи и сладкото ухание на билките, които растяха там, изпълваше вечерния въздух. След малко Корбет стана, отиде до лехите и се загледа в сладката папрат, копъра, игликата и белите перуники. До тях имаше малки, по-издигнати лехички с бял равнец, маргаритки и еньовче. Корбет продължи нататък и навлезе в малка овощна градина с ябълкови, крушови и черничеви дървета, които предлагаха прохладна сянка срещу ярката светлина на залязващото слънце. Той погледна назад към главната сграда с тесните прозорци и малки остъклени еркери, и се запита дали не го наблюдават.

Напусна градината през една странична портичка в стената. От другата страна имаше ливада, която се спускаше под лек наклон към малка горичка на брега на голямото, проблясващо езеро. От близките краварници се чуваше мучене — прибираха добитъка за нощта. Някакъв мъж пееше и вятърът донасяше ударите на ковашки чук. Идилична гледка, която му навяваше сладко-горчиви спомени за собственото му имение в Лейтън. Въпреки това чувстваше някакво безпокойство — беше убеден, че някой следи всяко негово движение. Той сви надясно, заобиколи главната сграда и доближи редицата дървета зад нея. Отвъд тях се простираше лабиринтът — море от високи бодливи редици жив плет, които се простираха чак до стената на имението. Корбет го обиколи, надникна във всеки от входовете му и накрая намери дългото въже, което лежеше на земята в един от тях. Той влезе в лабиринта, следвайки въжето.

— Бог да ни е на помощ! — прошепна, загледан в гъстите зелени храсти от двете си страни. — Гуидо Ревъркийн трябва да е бил много жаден за наказания.

Стресна се, когато една птица се издигна от лабиринта и прелетя над него, пърхайки с крила. Звукът му напомни за бръмчене на стрела. После продължи нататък. Лабиринтът беше утихнал; имаше чувството, че се е загубил в някаква тайна, вълшебна гора. Той вървеше, следвайки въжето по пътеката. Злокобната тишина сякаш стана още по-напрегната; Корбет усети как сърцето му спира за момент, а по врата му се търколи капка пот. Започваха да падат сенки; на места живият плет препречваше лъчите на залязващото слънце. Корбет продължаваше стъпка по стъпка. Вече започваше да съжалява, задето не е изчакал до сутринта, когато изведнъж чу хрущене на чакъл. Той се обърна рязко. Дали някой не го следваше? Или звукът бе причинен от някоя птица или животно от другата страна на живия плет? Той се поослуша и когато не чу нищо повече, продължи. Най-сетне въжето зави зад един ъгъл и излезе в центъра на лабиринта. Там стоеше голямо каменно разпятие; пред него имаше няколко стъпала, на които вероятно бе коленичил Ревъркийн. Сега плочите и тежките железни свещници бяха обгорени и напукани. Корбет отправи поглед към грубо издяланото лице на Спасителя.

— Какво се е случило? — попита той. — Как може един стар воин да бъде погълнат от тайнствен огън, докато си казва молитвите?