Огньовете на сатаната

Сетне се огледа, но не успя да открие как се е разразил този ад. Свещите ги нямаше, от тях бяха останали само удължени восъчни петна — те можеха да хвърлят искри, да опарят човека, но не и да го превърнат в жива факла. Корбет седна на една пейка и се опита да си представи сцената. Сигурно Ревъркийн бе дошъл по същия път, припявайки своите псалми с броеница в ръка. Зазорявало се е и е имало достатъчно светлина, за да може да забележи, ако някой се крие в едно толкова тясно пространство. Още повече, че макар и стар, Ревъркийн бе воин и със сигурност бе имал остър, чувствителен слух. Щеше да усети, ако някой върви след него в лабиринта. И все пак, ако убиецът бе някой от водачите на тамплиерите, един от петимата, които Корбет бе заварил в съвещателната зала, той не можеше да е бил тук по това време. Корбет се загледа в големия обгорен участък.

— Но ако предположим — промърмори той, — че убиецът не е бил само един? Ако във Фрамлингъм има цял заговор и някой е влязъл в лабиринта много преди сър Гуидо?

Но ако случаят беше такъв, убиецът е трябвало да излезе по някакъв начин от лабиринта, а това едва ли можеше да остане незабелязано.

Корбет вдигна поглед към небето. Тъкмо в този момент се чу хрущене на чакъл иззад стената от лигуструм, а после скърцане, като от отваряща се врата. Корбет на мига се хвърли надясно, точно преди една дълга стрела от тисово дърво да се строши в кръста. Корбет се скри зад него и извади камата си. Отново се чу хрущене на чакъл; друга стрела бръмна покрай главата му и се заби в плета зад него. Без да чака третата, Корбет се втурна към изхода, където се виждаше проснатото на земята въже. Тичаше, без да го изпуска от очи, като следваше безкрайните му криволици из коридорите на лабиринта. Зад него се чуваха забързаните стъпки на преследвача. Корбет зави зад поредния ъгъл и изведнъж въжето свърши. Той спря, останал без дъх. Надясно ли трябваше да завие или наляво? Опита се да изкачи плета, но клоните бяха дебели и остри, та си изподра ръцете. Откри, че няма къде да стъпи. Клекна, помъчи се да си поеме дъх и да успокои лудешки разтуптяното си сърце. Припомни си колко дълго е тичал и прецени, че трябва да е някъде близо до изхода. Ако обаче поемеше по погрешен коридор, можеше да се загуби и попадне в капан, да стане лесна мишена за убиеца. Известно време остана така, напрягайки слух. Чуваше само граченето на враните и от време на време прошумоляване, когато някоя птица, свила гнездо в живия плет, хвръкнеше към небето.

Най-сетне се почувства достатъчно успокоен, за да предприеме нещо. Взе плаща си и започна да къса от него ленти, които завързваше на клончетата по пътя си.

— Поне ще разбера, ако започна да се движа в кръг — промърмори накрая.

Запълзя нататък, като се мъчеше да си припомни как е влязъл в лабиринта.

— Завивах наляво — прошепна. — Постоянно завивах наляво.

Избра десния коридор и продължи все в същия дух. От време на време се загубваше и пак се натъкваше на завързаните парцалчета. Тогава изругаваше и правеше следващия опит. Само веднъж чу преследвача. Изхрущя чакъл и сърцето му спря за миг. Сега нападателят беше пред него. Започваше да притъмнява. Някъде в далечината се чу скръбен кучешки вой. След малко Корбет се почувства по-сигурен; явно вече не го преследваха, нито наблюдаваха. Осъзна, че въжето е било срязано, не за да го уловят в капан, а за да го забавят, в случай че оцелее и на нападателя му се наложи да избяга. Корбет започна да се придвижва напред и точно в този момент чу гласа на Ранулф.

— Господарю?

— Тук! — викна Корбет и като свали наметалото си, го размаха, колкото можеше по-високо.

— Видях го! — кресна Ранулф в отговор.

— Продължавай да викаш! — заповяда Корбет.

Ранулф се подчини с радост, ревейки насърчително, докато Корбет се придвижваше, ориентирайки се по гласа му. Накрая живият плет изтъня и той се озова на пътеката, където бяха застанали Ранулф и Малтоут, ухилени до уши.

— Трябва повече да внимаваш — възкликна личният му прислужник.

— Бях много внимателен — изръмжа Корбет. — Някой негодник беше махнал въжето и се опита да ме убие.

Ранулф се озърна наоколо.

— Къде е тогава той? Би трябвало още да е в лабиринта.

— Не, отиде си. Ранулф, ти видя ли някого?

— Само един градинар, който буташе ръчна количка.

— Как изглеждаше?

— Носеше плащ с качулка, господарю. Но имението е пълно със слуги.

Корбет затвори очи. Спомни си, че беше видял близо до лабиринта една ръчна количка, покрита с мръсно платно.

— Защо им трябва да ме убиват? — каза прегракнало той. — Ако тайният заговор на тамплиерите желае унищожението на краля, какво биха постигнали с моята смърт?

— Не искат да разследваш.

— Но ако не съм аз, кралят ще изпрати някой друг. Защо да предизвикват повече подозрения? — Корбет вдигна поглед към притъмнялото небе. — Е, днес за втори път се провалиха. Това е последният път, когато се разхождам сам по тъмно из имението. А вие какво открихте?