Огньовете на сатаната

— Никой — отвърна Легрейв. — Много малко хора познаваха тайните на лабиринта. Неговият стар приятел Одо Кресингъм, нашият библиотекар, е отишъл с него и е останал на пост пред входа. Никой не е влизал в лабиринта преди сър Гуидо и никой не си е тръгвал след него. Одо седял на една купчинка торф, както всяка сутрин — краката и коленете на сър Гуидо щели да бъдат разранени, когато излезел от лабиринта, и щяла да му трябва помощ, за да отиде до трапезарията. Одо казва, че била хубава утрин; започвало да просветлява, когато чул смразяващите писъци на сър Гуидо. Като се качил на купчинката, видял от центъра на лабиринта да се издига стълб от гъст дим и вдигнал тревога. Докато той и няколко сержанти стигнат до центъра на лабиринта, останало само това. — Легрейв стана и повдигна савана.

Корбет погледна бързо и извърна глава. Цялото тяло на Ревъркийн бе изгоряло. Огънят бе заличил всички отличителни белези от овъгления череп, та чак до жалките ботуши, превръщайки плът, мазнина и мускули в прилична на сгурия пепел. Ако не беше формата на главата и дупките на очите, носа и устата, Корбет щеше да помисли трупа за овъглен дънер.

— Покрий го! — заповяда дьо Моле. — Нашият брат Гуидо си отиде. Душата му е в ръцете Христови. А ние трябва да разберем как е загинал.

— Не трябва ли трупът да бъде предаден на градската полиция? — попита Корбет.

— Имаме известни права — отвърна троснато Бранкиър. — Одобрени от короната.

Корбет избърса устни с опакото на ръката си.

— И защо си тук? — додаде остро ковчежникът.

— Нека бъдем учтиви към нашия гост — намеси се Уилям Симс.

Седнал до Корбет, той се усмихна на останалите. В този момент секретарят се сепна — една малка космата топка скочи от скута на Симс и се приземи в неговия. Слисаната физиономия на Корбет поразведри обстановката. Симс скочи на крака и като се заизвинява, вдигна ловко малката невестулка от скута на госта.

— Това е моят домашен любимец — обясни той.

Корбет погледна към кафеникавото телце, бялата остра муцунка, потръпващото носле и немигащите черни очички. Симс държеше невестулката в ръцете си като бебе и нежно я галеше.

— Винаги е такъв — обясни той. — Любопитен, но дружелюбен.

Дьо Моле почука с пръсти по трона си и всички очи се насочиха към него.

— Тук си заради днешните събития в града, нали, сър Хю? Заради покушението над краля!

— Да, извършено от един сержант от вашия орден, Уолтър Мърстън — отговори Корбет и продължи, без да обръща внимание на ахването на околните. — Доказателствата сочат, че Мърстън е пуснал две стрели към краля, докато кралската процесия се придвижваше нагоре по „Тринити“.

— И?

— Докато стигна до мансардата на хана, където се беше спотаил Мърстън, той също бе убит от тайнствен огън, който беше изпепелил горната половина на тялото му.

— А как разбрахте, че е Мърстън? — попита Легрейв.

— Намерихме дисагите му, тамплиерската туника и списък с провизии с неговото име. Сигурен съм — добави Корбет, — че ако проверите, ще откриете, че сержантът го няма, а от оръжейницата ви липсва един арбалет. — После се втренчи в Бранкиър. — И не ще имате възможността да умувате край неговия труп. Сър Джон дьо Варен, граф и първи маршал на Англия, нареди да бъде окачен на площада в Йорк.

Дьо Моле се облегна назад и Корбет видя как непорочното му, аскетично лице добива пепелявосив цвят. Тъмните кръгове под очите му издаваха тревоги. „Все пак знаеш, нали,“ помисли си Корбет, „че тук има нещо гнило? Язва в твоя орден, която бере.“

Дьо Моле вдиша дълбоко.

— Мърстън беше един от моите хора — обясни той. — Член на моята свита. Гасконец е по рождение и е от френското крило на ордена.

— Защо би се опитал да убие нашия крал? — попита Корбет.

Дьо Моле почука с пръст по слепоочието си.

— Мърстън служи в Светите земи. Тамошната жега може да свари мозъка на човека. Беше добър сержант, но умът му бе малко размътен.

— Същото може да се каже за мнозина в Йорк, но те не правят опити за държавна измяна и кралеубийство.

— В нашия орден има хора — обади се Легрейв, — които твърдят, че липсата на подкрепа от страна на западните владетели е струвала на християнския свят загубата на Акр. В Акр орденът загуби много добри рицари, без да споменаваме съкровищата и положението ни в Светите земи. Ако Акр бе подпомогнат… — Легрейв смръщи чело. — Ако Едуард Английски беше направил повече — продължи той, — може би тази трагедия никога нямаше да се случи.

— Но това беше преди дванадесет години! — възкликна Корбет.

— Някои рани никога не зарастват — сопна се Бадълсмиър. — Други заздравяват бързо. Мърстън беше един от онези, които се чувстваха предадени.

— Следователно — додаде Корбет — има и други, нали? С него е имало още един човек.

— Какви доказателства имаш за това? — възрази Симс.

— Просто не вярвам, че огън унищожава всеки бъдещ убиец, дори набелязаната му жертва да е крал.

— Но нямаш доказателства — рече Легрейв.