Орки

Малко след това предната част на клина се срещна с отряда на Джъп. Смесиха се, преподредиха се и заедно атакуваха онази част от унистите, които напъваха да влязат през разтворените врати. Стрелците от близката кула им оказаха подкрепа, но иззад вратите също долитаха вражески стрели. Един от оръженосците падна, с пронизани гърди и останалите побързаха да се прикрият зад щитовете.

Страк отдели двайсет войници и ги раздели по десет за всяко от крилата. Щом се присъединиха към защитниците, които вече бяха там, вратите започнаха бавно да се затварят. С огромни усилия и последните нападатели бяха изтикани навън. Отворът между двете крила на вратата бързо се стесняваше, докато те най-сетне се срещнаха и затръшнаха с тътен. Масивното резе мигновено бе изтеглено през металните халки. Отвън продължаваха да блъскат с оръжия и юмруци.

Зад стените също имаше нашественици, но те бяха изолирани и изправени срещу превъзхождащ ги числено противник. Разправиха се с тях бързо. Когато свършиха, Джъп се подпря задъхано на вратата.

— На косъм бяхме! — изпъшка той.

Час по-късно Страк и Койла се изкатериха на платформата, която опасваше стената отвътре. Имаше и жители на Гривеста гледка, които бяха дошли да надзърнат между бойниците. Страк подаде глава, опитвайки се да прецени размера на струпаната отвън армия. Тя заемаше голямо пространство. Стотици човеци се бяха изкатерили на околните хълмове. Страк и Койла стигнаха до извода, че армията е петнайсет до двайсетхилядна — приблизително колкото населението на селището, ако не и малко повече.

В центъра на града течеше някаква религиозна церемония. Тълпата се бе струпала около гейзера, който едва се виждаше в пространството между сградите и над покривите им. Мяркаха се свещенослужители с бели дрехи, уловени за ръце, а самият храм бе окъпан в причудливо сияние.

Страк поклати обезкуражено глава.

— Отбраната на тази врата бе истински провал — заключи той. — Изгубихме седемнадесет, а само боговете знаят колко са жертвите на пантеонистите. Без да броим ранените. Не биваше да се случва.

— Тези хора не са бойци — припомни му Койла. — Военният контингент на селището едва ли надхвърля десет процента от населението му. Ясно е, че не са като нас и войната за тях не е начин на живот. Не можеш да ги виниш.

— Не ги виня. Само казвам, че се нуждаем от други инструменти, за да свършим работа. Не можеш да режеш маслото с тояга.

— Те имат своята мечта — подметна Койла — и се придържат към нея. Изглежда това е по-важно от всичко друго.

— Време е да научат, че мечтите трябва да се защитават. — Той отново погледна към армията зад стените. — Ако не е твърде късно.

— А ние как ще се измъкнем от тази бъркотия?

— Бихме могли да опитаме с внезапна атака. Може и да успеем.

— Без звездата? И да оставим човеците да се бият сами?

— Това не е наш проблем.

— Страк, те ни предложиха гостоприемство.

Той въздъхна.

— Другата възможност е да останем тук и да им помогнем да организират отбраната.

— Бихме могли да разквартируваме орките в селището — заговори вдъхновено тя. — Да ги разделим на пет или шест отряда, всеки със собствено командване.

Той кимна.

— Но ще трябва да убедиш Релстон — припомни му Койла.

— Той може да е дебелоглав, но не е глупак. Ако разбира поне малко от военна стратегия, ще прозре необходимостта.

— Пък и нали му спасихте живота.

— Да, но не зная как гледа на този факт. Все пак е човек.

— Знаеш ли, Криста ми харесва — призна Койла. — Едва ли ще ме чуеш да кажа нещо такова за човек друг път. Срещали сме далеч по-лоши представители на нейната раса. Погледни само отвън.

— Да, каква бъркотия. Да попаднем в обсада — това не беше част от плана ми.

— Имали сме план? Това е нещо ново. Виж, щом се налага, най-добре да се съюзим с пантеонистите. И без това звездата е някъде тук.

— Откъде можем да знаем? Все още не сме я видели. — Той посегна неволно към кесията си.

— Аз вярвам на Катц. Пък и този храм не го вдигат току-така.

— Може да са преместили звездата някъде другаде.

— Няма да разберем, докато не се опитаме да я намерим.

— Как? Да влезем в храма и да попитаме?

— Ако ми разрешиш, ще ида да поогледам.

— Рисковано е.

— Зная. Но откога подобни неща започнаха да ни спират?

— Е, добре — въздъхна той уморено. — Но не сега, ще изчакаме подходящ момент.

— Добре — съгласи се тя. После понечи да добави нещо, но се отказа.

Двамата отново се заеха да оглеждат армията отвън.

Пред стените на Гривеста гледка, в най-широката част на долината, Кимбал Хоброу крачеше между редовете на своята армия, придружаван от дъщеря си Милост. Някои от войниците го подкрепяха с възторжени възгласи, други го молеха да ги благослови.

— Провалът на първия щурм е разочарование — призна той на дъщеря си, — но поне изтребихме малко от онези негодници. Всемогъщият Бог отново се показа милостив към нас. Доведе ни тук преди Блудницата.

— И Върколаците също са вътре. Той ни ги поднася на тепсия, тате.

— Да, Той е справедлив, дъще. Подкрепени от Неговата воля, скоро ще прочистим това гнездо на змии.

Тя плесна с ръце като дете, на което са обещали играчка.