Орки

— Студено ли ти е? — попита го тя.

— Не. Само…

— Все едно, че някой ходи по гроба ти, нали?

— Нещо подобно.

— За първи път ли ти се случва, откакто си тук?

— Защо са тези въпроси? Само потреперих, нищо повече.

— Аз също треперя и то доста често. Това е заради бликащата от недрата енергия. От нея ми настръхва кожата, като че ли по тялото ми се стича гъста течност.

Съвсем точно описание на това, което и той чувстваше.

— Но не всички го усещат — продължи тя. — Само тези, които притежават дарба. Енергията протича през мен и аз постоянно я чувствам.

— Искаш да кажеш, че и аз съм… надарен?

— Би могло. Орките не са чувствителни на магия, нали? Не притежават никакви магични способности. Това е, защото не поглъщате енергията така, както го правят други народи. Но при теб…

— При мен какво?

— Имал ли си неочаквани видения? Или ясновидски наклонности? Някакви пророчески сънища?

Тя го наблюдаваше внимателно и това го изнервяше.

— Имал си, нали? — рече настойчиво Криста. — Чета го по лицето ти.

— Добре де, и да съм имал, какво от това?

— Може да си медиум. Има различни видове медиуми. Аз например усещам, когато наблизо има поток от магия.

— Не разбирам.

— От време на време във всички народи се раждат особени индивиди. Те са малко… по-различни от останалите. Обикновено дарбата им е свързана по някакъв начин със земната магия. Би могла да се проявява и като талант към нещо необичайно. Наричат ги медиуми. Много мъдреци са полагали усилия да разгадаят тази мистерия. Някои смятат, че медиумите са редки отклонения от расовата норма. Мутации.

— Това не е ли друга дума за „урод“?

— Само невежите ги наричат така. Като унистите и най-вече племето на Хоброу, който смята, че всяко отклонение от нормалното трябва да се преследва.

— Направи доста широки изводи от едно потреперване.

Тя се усмихна.

— Има и други признаци. Медиумите например са надарени с по-висока от средната интелигентност. Не винаги — съществуват и медиуми-идиоти — но в повечето случаи…

— Защо смяташ, че аз съм медиум?

— Съдя по действията ти.

— Аз съм само един обикновен войник.

— Но можеш да си много повече, капитане. И вече имаш репутация. Дори ние бяхме чували за теб. Медиумите често са водачи. Или спасители.

— Не съм нито едно от двете. И не желая последователи.

— Струва ми се, че вече имаш такива. Напоследък дружината ти доста се е разраснала.

— Не беше по мой избор. Не съм ги молил да тръгват с мен.

— Може би така са пожелали боговете. Трябва да се научиш да се подчиняваш на волята им, Страк.

— А моята воля? Аз нямам ли право на глас?

— Нашата воля не е по-маловажна от тази на боговете, защото я използваме, за да осъществяваме плановете си. — Криста помисли за миг. — Тези странни изживявания, които си имал… — тя забеляза, че той се кани да възрази, — и които не смееш да признаеш. Наскоро ли се появиха?

— Може да съм имал едно-две странни съновидения — предаде се Страк. — Но мисля, че за другото грешиш. Както ти казах, аз съм войник, а не магьосник.

— Значи е започнало наскоро — продължи тя, без да обръща внимание на обясненията му. — След като не си забелязвал преди това у себе си подобни способности, нещо те е предизвикало. Разбира се, възможно е и да греша — добави тя усмихнато.

— Трябва да тръгвам — рече той.

— Надявам се, не заради думите ми. Защото, дори и да съм права, в това, което се случва с теб, няма нищо лошо. Може да бъде каменист път или благословия — всичко зависи от теб.

— Не е заради думите ти — увери я той. — Чакат ме при стените.

— Ще ми се пак да поговорим. — Той не отговори и тя добави: — Защо всъщност дойде?

— Без особена причина. Просто минавах.

Страк си тръгна, борейки се с гузната си съвест. Надяваше се поне, че е осигурил на Койла достатъчно време, за да се завърти из храма.

Койла вече трябваше да е излязла от храма, а тя дори не бе успяла още да проникне в него.

Страк се бе съгласил, че моментът е подходящ. За първи път работата по храма бе преустановена и работниците бяха прехвърлени на други места покрай стената. Самият Страк бе отишъл да задържи Криста Галби и да й попречи да се появи неочаквано в храма. Но оставаха проклетите пазачи.

Бяха четирима и патрулираха по двойки. Двама оставаха при вратата, а другите двама обикаляха цялата постройка. Приклекнала зад един храсталак от другата страна на улицата, Койла изчакваше вече час подходяща възможност, но такава все не й се удаваше. Ако не успееше в близките няколко минути, щеше да се наложи да се откаже.

Ала едва щом си го помисли, и настъпи обратът. Появиха се нови четирима пазачи, за да сменят старите. Те спряха в подножието на стъпалата, а досегашните пазачи се спуснаха при тях. Вратите останаха без охрана. Ако се придвижваше бързо, спотайвайки се в сенките, тя можеше да се шмугне вътре, преди новата смяна да поеме охраната. Но достатъчно бе един от войниците да се обърне случайно и щеше да я забележи. Рискът бе голям, но друга възможност едва ли щеше да се появи.