Орки

— Ако се наложи, ще построим обсадни машини, за да влезем вътре — допълни Хоброу.

Стигнаха до тълпа блюстители, събрани около тарга за наказания. Мъжете се отдръпнаха пред тях. На таргата, проснат по очи, лежеше мъж с окървавен гръб.

— Какво е престъплението му? — попита Хоброу блюстителя с камшика.

— Уплаха пред лицето на врага, почитаеми господине. Избягал е по време на битката в селището.

— Нека сега си получи заслуженото. Нека всички видят какво ги очаква, ако обърнат гръб на нашите врагове! Продължете наказанието!

Мъжът с камшика отново замахна.

Милост искаше да остане още малко и да погледа. Баща й не обичаше да отказва на подобни желания.

14.

Колкото повече Страк се запознаваше с отбранителните възможности на селището, толкова повече се убеждаваше, че Гривеста гледка е зле защитена.

Крачеше по една от улиците в компанията на главнокомандващ Релстон. Последният не бе променил кой знае колко отношението си към орките, но все пак бе поомекнал, след като му спасиха живота. Страк трябваше да признае, че изпитва известно уважение към този човек, нагърбил се с почти непосилна задача.

По-изненадващо бе, че предположението на Койла за десет процента военни сред населението на селището се оказа оптимистично. Опитните воини зад стените Гривеста гледка се брояха на пръсти.

Стигнаха до група граждани, които се обучаваха в ръкопашен бой с дървени мечове. Наглеждаше ги един от войниците. Не беше необходимо да ги наблюдават повече от минута, за да стигнат до извода, че подготовката им е на съвсем начален етап.

— Виж с какво се налага да работя — рече му Релстон.

— И как се стигна до това положение?

— Ами, никога не е било различно. Наследство от основателите. Колонията е изградена на принципа на хармонията и дори тези, които избират войнишката професия, трябва да се съгласят с това. Но времената се промениха. Винаги са били тежки, но през последните години опасностите се увеличиха. Нашите сили не са в състояние да отвърнат на заплахата. Пък и сега всичко се влага в строежа на храма — пари, работна ръка. Боя се, че скоро ще заплатим скъпо за това.

Това бе най-дългата реч, която Страк бе чувал от него.

— Да, живеем в размирни времена — подметна той една от любимите си фрази. — Но сега по-важното е да помислим как да увеличим боеспособността на контингента. Предлагам да разделя моята малка армия на пет или шест подвижни отряда. По такъв начин ще могат да оказват помощ на различни места.

— Да, ще бъдат нещо като гръбнак на гражданството. Какво пък. Съгласен съм. Съобщи ми, ако мога да помогна с нещо.

— Има с какво и то още сега.

— И кое е то?

— Кажи ми къде да открия Върховната жрица.

— Не е тайна. Иди зад храма. Там от другата страна на улицата ще видиш две къщи. Тя живее в първата.

Страк му благодари и двамата се разделиха.

Следвайки указанията, той лесно намери къщата. Беше голяма и хубава. Бе построена предимно от камък и той предположи, че съответства на високото положение на стопанката си. Не се наложи да тропа на вратата. Криста бе отвън, в градината. Детето й играеше наблизо.

Тя зърна Страк да се приближава и го поздрави.

— Добра среща! — отвърна той. — Безпокоя ли те?

— Не. — Тя изтупа ръцете си. — Исках да посадя едни растения, които използвам за спиритични цели. Хубаво е да се поддържа връзка със земята. Има ли някакви новини?

— Нищо особено. Унистите се подготвят. Сигурно очакват заповед за атака.

— Няма ли надежда да си тръгнат?

— Съмнявам се.

— Заради вас ли са тук?

Въпросът й го изненада.

— Ами… ако е тъй, съжалявам. Не беше в плановете ни, кълна се.

— Вярвам ти. Не те виня за нищо, капитане. Само дето… — Тя погледна към момчето. — Аз мразя войната. О, зная, че понякога е необходима. Не съм толкова наивна да мисля, че не бива да се защитаваме. Но войната е глупава и безсмислена. Надявам се ще ме извиниш, задето обиждам занаята ти.

— Някои го наричат изкуство. — Той се засмя едва забележимо. — Не съм се обидил. Ние, орките, сме родени да воюваме, но не се гордеем с това. Защото войната е свързана със страдание и несправедливост. Макар че може би не всички орки разсъждават като мен.

— Е, аз мисля така. Знаеш ли, ти си първият представител на твоята раса, с когото разговарям. Орките се прекланят пред Четворицата, нали?

— Мнозина.

— Прости моето любопитство. Но в края на краищата аз съм Върховна жрица на пантеонистите. Този въпрос ме интересува. Ти вярваш ли в Четворицата?

Още един въпрос, който го завари неподготвен.

— Уф… мисля, че да. Така съм възпитан. Това важи и за останалите. Но не съм мислил много по този въпрос.

— А би трябвало. Боговете са утеха в тежки времена.

— Моите не направиха много по въпроса — в гласа му се долови горчивина. Той реши да смени темата. — Какво е станало с бащата на Айдан?

— Какво да е станало?

— Не го виждам наоколо.

— Мъртъв е. При един от безкрайните сблъсъци с унистите. Беше за нещо дребно и маловажно… — тя млъкна.

— Съжалявам, ако съм ти причинил болка.

— Няма нищо. Стана отдавна. Навярно съм го преживяла.

— Загубата винаги е с нас — произнесе Страк. Сетне, неизвестно защо, потрепери.