Орки

Тя реши да го поеме. Приведе се и притича бързо улицата. Изкатери на един дъх стъпалата и се скри зад една от колоните. Огледа се и хукна към вратата. За щастие я бяха оставили отключена. Изглежда никой не смяташе за необходимо да я залоства, след като наблизо имаше постове. Голямата кръгла дръжка се завъртя с лекота и Койла побутна вратата навътре, а сетне се пъхна през процепа.

Замря съвършено неподвижно и се ослуша дали няма някой. След като не долови никакъв шум, тя пристъпи напред и се озърна. Нямаше фенери, нито горящи свещи, но светлината от недовършения покрив и остъклените прозорци бе достатъчна, за да се ориентира. В сумрака различи оскъдно обзавеждане — няколко реда пейки и недовършен олтар. Вътре също имаше колони, по-тънки от външните, издигнати, за да подпират недовършения покрив. До самия олтар и близо до широкия прозорец имаше още една, по-дебела и по-къса колона. Койла се доближи до нея и едва сега забеляза, че върху плоския й връх е положено нещо. То бе поставено така, че да могат да го виждат седящите на пейките. Тъй като й се искаше да разгледа предмета по-добре, тя се покатери на олтара.

Изглежда бе открила звездата. Не успя да я разгледа подробно, но й се стори, че е червена, и със сигурност имаше повече лъчи от останалите.

Това бе всичко, което й трябваше да знае засега. Слезе от олтара и се отправи назад към вратата. Отвори я безшумно, само колкото да надзърне. Сетне замръзна. Двама от пазачите стояха само на няколко крачки, обърнати с гръб към нея. А най-лошото бе, че в подножието на стъпалата разговаряха Върховната жрица и главнокомандващият Релстон. Молейки се да не я забележат, тя затвори внимателно вратата и отстъпи назад.

Събитията налагаха да вземе светкавично решение. Тя огледа масивната постройка. Единствената възможност, която й оставаше, не бе никак лесна.

Върна се при олтара и премери с поглед разстоянието. Дори изправена на пръсти, пак не можеше да достигне ръба на широката колона. Но сметна, че ако се засили няколко крачки и подскочи, ще успее. Въпросът бе дали щеше да се задържи за ръба и дали стената на колоната е достатъчно грапава, за да се запъне с крака за нея. Две големи въпросителни.

Тя се отдръпна до другия край на олтара, втренчи поглед в колоната, пое си дъх и се затича. Още докато скачаше, хрумна й ужасяващата мисъл, че колоната може да се прекатури и пазачите със сигурност щяха да я чуят.

Но късметът бе на нейна страна. Пръстите й се вкопчиха болезнено в ръба. Ботушите й задраскаха по заоблената стена. Колоната дори не помръдна. Още едно последно усилие и тя се озова отгоре, приклекнала до звездата. Наистина беше звезда, сега вече я виждаше съвсем ясно. Беше червена, както й се бе сторило одеве, и имаше поне девет щръкнали във всички посоки лъчи.

За миг я завладя изкушението да я вземе. После здравият разум надделя.

Все още не беше приключила. Следващата стъпка бе да се прехвърли от колоната на зарешетения с дъски прозорец, който, за неин късмет, имаше широк перваз. Разстоянието се оказа по-голямо, отколкото бе предполагала, и, разбира се, тук нямаше как да се засили. Но и връщане назад нямаше. Тя напрегна мускули и скочи. Отново успя да се вкопчи в ръба, но се блъсна в стената и едва не се свлече надолу. Със сетни сили се изтегли нагоре и се закрепи на перваза.

Извади нож и се зае да измъква пироните, с които бе закована една от дъските. Не беше никак лесно и й отне повече време, отколкото предполагаше. Когато приключи, освободи дъската и я пъхна през отвора навън, където имаше скеле. След това я последва. Това също бе доста трудно — отворът бе тесен дори за дребното й тяло.

Най-сетне се озова задъхана на скелето. Ала и сега я чакаше още работа. Първо трябваше да върне дъската на мястото й, за да не проличи, че някой е нахлувал в храма. Като свърши, се спусна по скелето и се шмугна в храсталаците отзад. Докато излизаше на улицата, си помисли, че никога не би се захванала с обирджийство.

Изправена в колесницата, Дженеста подхвърляше късове сурово месо на малкото ято лешояди.

Поне десетина от зловещите птици подхвръкваха наблизо, боричкайки се за плячката, която обикновено поглъщаха наведнъж.

— Не са ли прекрасни? — попита тя ентусиазирано.

Мерсадион изръмжа нещо неразбираемо и втренчи поглед в харпиите. Намираше черната им кожа, прилеповидните криле и острите назъбени клюнове за отвратителни. Ала никога не би посмял да го признае пред господарката си.

Беше свалил превръзката от лицето си, но раната го караше да се чувства потиснат и унизен. Виолетови мехури красяха дясната част на лицето му, а плътта под тях бе провиснала като краища на изгоряла свещ.

От своя страна Дженеста изпитваше нескрита гордост от работата си върху лицето му и дори настояваше да язди от лявата й страна, за да може да й се наслаждава постоянно.

— Знаеш ли — подхвърли тя, — в началото бях ядосана заради онзи провал. Когато позволихме на Хоброу и армията му да ни изпреварят при Гривеста гледка.