Орки

— Странно колко изобретателен ставаш, когато положението се напече. Това е задъненият тунел, който тръгва от кладенеца. Накарах оръженосците да чукат по стените му с брадвички. Извадихме късмет.

Новият тунел ги изведе в неголяма кухина, която се оказа долната част на входния кладенец. Тук ги очакваха няколко изнервени оръженосци, които охраняваха поклащащите се въжета. Страк погледна нагоре и зърна още няколко надзъртащи глави.

— Да побързаме! — подкани той орките.

Първо се изкатериха неколцина оръженосци. Таннар отново започна да се дърпа. Завързаха го с въже и го изтеглиха на ръка. Кладенецът през цялото време кънтеше от проклятията му. Страк се изкатери последен, стиснал ритуалния нож в зъбите си.

Оказа се, че навън е ранно утро. Страк и останалите запримигваха срещу розовата светлина на слънцето.

Таннар замижа и закри очите си.

— От светлината ме болят очите! — оплака се той.

— Сложи си това — Алфрей му подаде една кърпа.

Докато Таннар връзваше кърпата на очите си, Страк огледа ритуалния кинжал. Звездата бе прикрепена за дръжката му с помощта на тънка връв. Той извади своя нож, преряза връвта и захвърли кинжала.

Тази звезда бе малко по-различна от другите две. Беше тъмносиня. Също се състоеше от централна сфера, от която излизаха „лъчите“, които обаче бяха четири, а не седем или пет като при другите две. И тази бе от същия непознат и невероятно твърд материал.

— Да тръгваме, Страк! — подкани го Алфрей.

Дружината се отправи към лагера. Посрещнаха ги Бохсе и Неп, които не успяха да скрият облекчението си.

— Трябва да се махаме оттук веднага — рече им Страк. — Нищо, че е светло, това няма да попречи на тролите да се измъкнат от дупките си. Ще си рискуват главите заради него. — Той кимна към Таннар.

— Почакай, Страк — рече Джъп.

— Какво? Защо трябва да чакам?

— Трябва да ти кажа нещо за Койла и Хаскеер.

Страк се огледа. Едва сега забеляза, че ги няма наоколо.

— Какво за тях?

— Не зная откъде да започна, капитане.

— Откъдето и да е, само побързай!

— Добре, ще бъда кратък. Хаскеер пощуря, нападна Рефдоу и избяга със звездите.

— Какво? — Страк го погледна стъписан.

— Койла тръгна да го гони — продължи Джъп. — От тогава не сме я виждали.

— Тръгнала… накъде?

— На север, доколкото ни е известно.

— Доколкото ви е известно?

— Страк, трябваше да избирам. Или да последвам Койла и Хаскеер, или да сляза, за да ви помогна. Не можехме да се наемем и с двете задачи. Реших, че ще е най-добре първо да спася теб.

— Да… сигурно си прав — кимна Страк, но все още изглеждаше объркан. — Хаскеер! Това побъркано… тъпо копеле!

— След болестта, треската, или каквото беше там… — рече замислено Алфрей, — той наистина започна да се държи странно.

— Не биваше да го оставям — въздъхна Страк. — Или по-скоро трябваше да взема звездите със себе си.

— Няма за какво да се виниш — рече му Джъп. — Никой не можеше да предположи какво става в главата му.

— Защото не му обърнахме внимание. Той наистина се държеше странно. Особено когато му позволих да погледне звездите…

— Сега не е време за вайкане — припомни им Алфрей. — Какво ще правим?

— Тръгваме след тях, разбира се.

— А този? — Джъп посочи Таннар.

— Ще остане с нас. За всеки случай.

Оръженосците събраха лагера, натовариха всичко на конете и обявиха, че са готови. Бяха завързали Таннар на едно от седлата. Пелуцидът бе разделен между всички членове на дружината, както преди да слязат в Прокоп. Алфрей извади знамето на Върколаците и го развя.

Докато се отдалечаваха от планината, главата на Страк бе пълна с най-различни възможности. Всичките неприятни.

4.

Хаскеер знаеше какво трябва да направи. Мъглата в главата му се бе разсеяла и сега всичко бе кристално ясно.

Той пришпори коня и навлезе в поредната долина, която щеше да го отведе още по-далеч на североизток. Така поне се надяваше. В действителност „яснотата“ не се разпростираше върху всичките му сетива и той имаше съвсем смътна представа за посоката, в която се намираше Каменна могила. Ала въпреки това продължаваше да препуска.

Сигурно за стотен път ръката му посягаше инстинктивно към кесията, в която държеше странните предмети, които Върколаците бяха нарекли звезди. Моббс, гремлинът-книжник, който известно време Върколаците бяха държали в плен, им беше разкрил, че е по-правилно да ги наричат инструментуми. Хаскеер обаче предпочиташе да бъдат звезди. Беше по-лесно за запомняне.

Нямаше никаква представа нито за същината на тези предмети, нито за тяхното предназначение. Но въпреки това нещо се беше случило. Нещо го бе накарало да се почувства свързан с тях.

Те му пееха.

Песен не беше най-точната дума, но бе най-близкото определение на онова, което звучеше в главата му. Нещо като нашепване, припяване, нещо като едва доловими звуци от непознат инструмент. Но не съвсем.