Орки

Хаскеер огледа труповете. Не изпитваше радост от победата над превъзхождащ го числено противник. По-скоро бе ядосан, задето го бяха забавили. Изтри окървавеното острие в ръкава си и го прибра в ножницата. И този път ръката му неволно посегна към кесията.

Докато се оглеждаше, избирайки посоката, в която да продължи, мярна някакво движение. От запад се задаваше втора група конници, също облечени в черно. Предположи, че са трийсет или четирийсет на брой.

Въпреки обхваналата го екзалтация, Хаскеер си даде сметка, че не би могъл сам да се справи с тази тълпа, и пришпори коня в обратна посока.

Песента на звездите отново завладя съзнанието му.

На един съседен хълм друга група хора наблюдаваха отдалечаващата се фигура и отряда, който я преследваше.

Най-забележителният от тях бе висок мъж с надменна осанка, облечен, както всички унисти, в черно от главата до петите. За разлика от тях обаче той носеше и висока черна шапка. Тази причудлива принадлежност, наподобяваща комин, изглежда бе знак за високия му ранг. Макар и без него никой от присъстващите не би дръзнал да оспори водачеството му.

Лицето му изразяваше решителност и сякаш бе лишено от досадната способност да се усмихва. Посребрели бакенбарди се спускаха почти до заострената му брадичка, устата му бе тясна като цепка, а очите — черни и проницателни.

Както обикновено, настроението на Кимбал Хоброу бе мрачно.

— Защо ме забрави, о, Господи? — обърна се той към небесата. — Защо позволи на неверническата сган да се измъкне ненаказана?

Той се обърна към последователите си, неговия кръг доверени лица, известни като „блюстителите“ и им извика:

— Дори най-проста задача като тази да проследите онези изроди надхвърля вашите способности! Имахте благословията на Всевишния, предадена ви чрез мен, а пак се провалихте!

Те избягваха погледа му, свели овчедушно очи.

— Не се съмнявайте, че мога да си върна онова, което съхранявах в Негово име! — заплаши ги той. — Искам да ми върнете онуй, що ми принадлежеше! Идете и изтребете до крак онези покварени животни! Нека изпитат гнева ми!

Последователите му се втурнаха към конете. Оркският изменник и хората, които го преследваха, вече почти се бяха изгубили в далечината.

Хоброу падна на колене и изстена:

— О, Господи, защо ме прокле да работя с такива глупци!

Мерсадион, наскоро произведен в главнокомандващ армията на кралица Дженеста, спря пред масивната дъбова врата в подземията на двореца в Каменна могила. Двамата орки от Имперската гвардия, които охраняваха вратата, застанаха мирно. Той им отвърна с отсечено кимване.

Но докато чукаше на вратата, генералът неволно си спомни за трагичната участ на своя предшественик и видимо потрепери. От вътре долетя мелодичен женски глас. Мерсадион влезе.

Намираше се в каменно подземие с висок, извит таван. Нямаше прозорци. Стените бяха украсени с драперии и гоблени, някои от които изобразяваха сцени, на каквито не би желал да присъства. В далечния край на стаята бе поставен малък олтар, а пред него имаше мраморна вана, която приличаше по-скоро на ковчег. За тяхното предназначение също не му се щеше да размишлява.

Дженеста бе седнала зад голяма маса. Върху масата бяха поставени няколко свещника, които единствени осигуряваха осветлението в подземната зала. Бледата им мъждукаща светлина придаваше призрачен вид на кралицата. Заради полуниядския й произход кожата й имаше сребристо зеленикав оттенък, сякаш бе покрита с мънички люспи. Лицето й бе плоско и широко, обрамчено от черна коса, която лъщеше, сякаш бе мокра. Брадичката й бе прекалено заострена, гърбавият й нос надвисваше над плътните устни.

Кралицата беше красива. Но с онзи тип странна красота, който не вярваш, че съществува, докато не я срещнеш.

Мерсадион застана до вратата, без да смее да заговори. Дженеста ровеше из дебели, прашни книги и пожълтели свитъци. Точно пред нея бе разтворен голям том с кожена подвързия и метални закопчалки. Едва сега генералът забеляза, че пръстите й са прекомерно дълги, за което допринасяха и дългите й нокти.

Без да вдига поглед, тя заповяда:

— Свободно.

Генералът си позволи да се отпусне, но без да прекалява. Възцари се неловка тишина. Той забеляза, че от време на време тя го разглежда изпод дългите си мигли. Когато срещна погледа му, вместо да се ядоса, както той очакваше, тя се засмя снизходително. Кой знае защо това го обезпокои още повече.

— Виждам, че проявявате любопитство, генерале — рече тя. Не беше въпрос.

— Госпожо… — отвърна той колебливо, без да знае как да продължи.

— И аз, както и вие, разполагам с различни оръжия в арсенала си. Това е едно от тях.

— Ваше Величество? — той огледа прашните книги върху масата.

— Вярно, на пръв поглед не изглежда като нещо, което може да сече или пробожда, но е наточено като всяко острие. — Тя забеляза объркването му и добави: — Отгоре и отдолу, Мерсадион. Въздействието на небесните тела върху ежедневните ни дела.

— Ах, звездите — едва сега схвана думите й той.

— Звездите — потвърди тя. — И по-точно слънцето, луната и останалите светове и тяхната връзка с нас.