Осем ловки демона

Той настоя да преведе всяка дума от текста, преди да отидем до другото произведение на изкуството, за което ни беше казала дъщерята на разбойника. Промушихме се през една тясна пукнатина, завихме наляво и се озовахме в друга зала, също осветена от слънчеви лъчи през тавана. Обикновено невъзмутимата Ию Лан ахна, а аз извиках.

Пред нас беше крадецът на клетки, нарисуван на стената преди незнайно колко столетия, но все още запазен. На врата на човека маймуна беше окачен амулетът „Завист“, а в ръцете си държеше ужасните деца Злоба и Лудост. Главата му беше наведена и след миг разбрах защо на това място преобладаваше Ин, а не Янг. Господарят Ли взе факлата от ръцете ми, запали я и освети потъналата в сянка срещуположна стена, а моят черен дроб се превърна в буца лед. Никой не помръдна, никой не каза нищо. Пред нас се откри рисунка, два пъти по-голяма от тази на Завист и мога да кажа, че през живота си съм виждал малко на брой по-ужасяващи неща.

— Завист трябва да е бил най-смелият войн на всички времена — каза Господарят Ли със страхопочитание. — Това е Хси Уанг Му, Великата и ужасна владетелка на Запада, поне докато ние китайците не сме се опитали да я опитомим и поставим на сигурно място в пантеона. Това обяснява защо онези тотеми на смъртта са поставени отвън. Тази дама е повелителка на болестите, а нейни слуги са Гарваните на Разрушението.

Ию Лан вече беше коленичила и се молеше, за да омилостиви богинята, Господарят Ли я последва, а Йен Ших и аз също не чакахме специална покана. Изправихме се смълчани, вперили очи в образа, който ни гледаше от стената. Богинята беше красива, но от устата й се показваха тигрови зъби, ръцете й завършваха с тигрови нокти, а долната част на тялото й отразяваше водния й произход, защото представляваше нещо като драконова опашка — голяма, с люспи, навита. Очите й не знаеха що е време, що е слабост или що е жалост и аз си помислих, че може би ще успея да разбера известния стих на големия поет Ли Хо, когото Господарят Ли спомена преди малко: „Ако небето имаше чувства, то също щеше да остарее.“

Господарят Ли ни извади от унеса, като се обърна към преобразения войн:

— Или той все още скита някъде наоколо след цели три хиляди години, или Вол и аз сме попаднали на най-великия актьор на всички времена. Чудя се какво ли е станало с очарователните му деца и какво се мъчи да постигне?

Когато Йен Ших се обърна към рисунката, очите му горяха. От горчивина? Не бях сигурен, но в неговото положение — нищо чудно. Гледахме един войн, който някога е бил хубав, а сега имаше боядисано маймунско лице — Йен Ших също е бил хубав, преди едрата шарка да разяде лицето му. Повелителката на болестите беше обезобразила и двамата. Точно когато си мислех това кукловодът ми напомни, че е аристократ, а аристократите не губят време за самосъжаление. Внезапна слънчева усмивка украси белязаното му лице.

— Не мога да кажа за никого другиго, но аз съм доволен — каза той радостно. — Когато ме обземе самосъжаление, ще мога да си спомням този щастлив приятел, а когато противни хлапета като Злоба и Лудост запълзят в краката ми, ще мога да прегърна Ию Лан.

Усмивката му угасна и той добави тихо:

— И като заговорих за нея, не мога да не си дам сметка, че всичко това ще й е доста тежко. Като жрица на У, тя е слугиня на тази богиня, а всички нейни слуги живеят в непрекъснат страх от господарката си.

Едва сега забелязах, че Ию Лан не се беше изправила заедно с нас. Все още беше на колене пред богинята, с пребледняло лице и неподвижна. Йен Ших внимателно я улови за раменете и й помогна да стане, след което излязохме навън, на слънчевата светлина.

Глава 14

Горещите вълни замъгляваха всичко наоколо и не можех да се ориентирам. До нашата колиба забелязах езеро, което не можеше да бъде истинско. Аз стиснах очи и ги разтърках, пак ги отворих и пак ги затворих. Езерото го нямаше, но колибата сякаш заплува цял метър над земята, а долният й край трептеше в маранята и се размиваше.

— Какво ще правим, Вол? — попита майка ми. Баща ми мълчеше както обикновено. Умореното му отпуснато тяло казваше достатъчно. Опитах се да си спомня Какво ще нравим с какво? Нещо не беше наред, знаех това, точно както знаех, че и двамата ми родители се споминаха още преди години. Но за какво говореше майка ми?

Баща ми държеше в ръка една клетка. След това видях, че тя не е древна, а съвсем нова клетка — най-обикновен бамбуков кафез, пълен с лястовици. Той стоеше на брега на реката, която минава през нашето село. Сега разбрах какво не е наред. Погледнах към небето, но там нямаше облаци. Застанах до баща си и погледнах реката.