Осем ловки демона

В колесница от магнолии, с флаг от сплетени листа
с наметало от скална орхидея и шал от цветя
украсена с трицветния ирис,
тя държи могъщи леопарди, води рисове на петна.
И тътнат гръмотевици, мълнии раздират небето!
Ще построя дом в планината
за това розовобузо от гордост момче.
Стените ще окича със ириси, а подът
ще покрия с червен камък.
В преддверието ще сложа пипер разцъфтял и канела
и мраморни плочи, и хиляди лотоси,
и параван от цветя.
На пода ще пръсна хризантеми
с аромата им сладък,
и див магданоз, и лоза.
А на двора — орхидеи есенни с листа
зелени и стъбла пурпурни
и стотици, стотици цветя.

Войнът, както винаги, се превръща във фаворит и накрая богинята му позволява сам да занесе Прасковата на безсмъртието на едно угощение. Той се качва на колесницата, теглена от могъщи дракони, и по пътя минава покрай Юпитер, около когото вечно се върти пръстен от черепи, отмерващи Времето.

Лунни бисери украсяват главата на война,
дрехата му, от седемцветна дъга изтъкана,
озарява небето.
Пелерината му от комети е, а коланът —
от загубили пътя си звезди.
В канията му ярко свети слънчев лъч!
„Умира този, който се страхува!“ —
крещи той на звездата на Времето.
И в ръката му мечът блести.
И удря един череп, и отново крещи:
„Да гният тези, които не искат да станат!“
Изяжда войнът прасковата на Богинята
и се сдобива с живот вечен
като самото небе
или като ада.

Войнът е заслепен от завистта си към безсмъртието и когато Природата потреперва от ужас, той приема това като спазъм на удоволствие. Той е оглушал и когато птицата Чиао-минг го предупреждава, мисли, че му пее химн на радост. Загубил е разсъдъка си и е готов да извади камшика, за да удари всяка обикновена звезда, която се осмели да се изпречи на пътя му. И подкарва драконите още по-бързо.

Сама, на върха на своето царство
стои повелителката на езерото и планината.
Облаците надиплени коленичат пред нея
сиви, намръщени
поглъщат сребърната луна.
А богинята призовава бурята
да прокара пътека за стъпките й.
Тигрови очи се устремяват към
светлата диря в небето,
тигрови зъби оголени, тигрови нокти в земята впити
тигрови писъци долитат до драконите в небето
скачащи, бесни и огнени,
тигров смях посреща малката фигурка
и полетяла сред звезди и лунна светлина
тя пада от небето
в калта на земята.

Войнът се приземява невредим в едно блато и пътеката го отвежда до светилището на богинята. Там той попада на плодовете от живота си с нея — в две кутии открива две бебета и два амулета. Момченцето е сгърчено, уродливо малко създание, а на амулета му пише: Хуай-ай — „Злоба“. Момиченцето е хубаво, но погледът му е страшен и на амулета му пише: Фенг-ло — „Лудост“. В трета кутия, войнът намира огледало и амулет, на който пише Чу-ту — „Завист“. Поглежда се в огледалото и вижда, че богинята наистина му е дала лицето на завистта. Грабва Злоба и Лудост и побягва обезумял в горите, а историята му завършва с много странен куплет:

Тъжни чакали плачат с кървави сълзи
треперещи лисици тук мрат,
а бухали с по хиляда години живот
лудо се хилят.
Куче бяло по луната лае
и трупове буди,
на своя гроб сив призрак се мае
и пее песен на войн.

Отстъпихме назад от последния надпис и се спогледахме.

— Велики Буда! — възкликна Йен Ших. — Това ми прилича на побъркана люлчина песничка!

— Или на това, или на Ли Хо, когато има тежък махмурлук — каза Господарят Ли.