Осем ловки демона

Духът му спусна се като облак буреносен,
озарен от глас пламенен:
„На красотата съдбата е да намери приятел.
Нима възможно е хубост неземна
без любов да вехне?“
Дойде той със думи тъй сладки,
а безмълвно замина си,
полетял в висините сред своите облаци.
А на земята остави рокля изцапана,
смачкана, захвърлена.
„О, господарю! Вземи ме със себе си!
Да полетя над планината Куанг-санг!
Да видя хорското гъмжило на Деветте земи!“
Но моят господар лети с вихрушките
и развява знамена от облаци
„Ще измия краката ти в небесното езеро!
Ще изсуша косата ти на бреговете на Слънцето!
Ще събера цветя, и венец ще изплета,
за своя единствен любим!“
Отчаяно пея аз своята песен, а вятърът вие
и стоя безутешно, стиснала клонка от лавър.

Рисунките не бяха така добре запазени както древното, дълбоко изсечено писмо. Времето беше казало думата си, но все пак ясно можеха да се видят децата, родени от тъжното момиче. Ако можеха да се нарекат „деца“, защото това бяха божествата демони, описани ни от Небесния господар.

Дъхът ми секна и отстъпих назад — пред очите ми бяха дребният старец, хвърлящ огън, жестокият танцьор, кучешката глава без тяло. Но стиховете не бяха за осемте чудовища, а за деветото, човешкото дете, чийто единствен божествен атрибут била красотата. Господарят Ли ни прочете със светнал поглед стиховете, проследяващи детството и младежките му години, когато, вече като млад мъж, се сприятелил с един владетел. Никакъв герой не можел да срази храбрия войн и нито една жена не можела да му устои. Един ден той отишъл в планината Кун-лун, където се знаело, че живее велика богиня. Ето думите му:

Бамбуков аромат изпълва тези места тъй пусти
и трева дългокоса плаче със сълзи от роса.
Високи дървета в тунел лъкатушен са сплетени,
за да засенчат слънцето с алени цветя,
а тръните им улавят облаците.
Пияни тръстики танцуват в огледалото езерно,
и се гонят със сенките на сияйните небеса,
драконови яйца бълбукат и се пукат,
или пък са риби, плюещи бисери?
И там в дълбините, на своята
морско зелена възглавница
възлегнала е Тя.
„О, сложи си дрехата от смокинови листа
и препаската от заешки пух!
Изкачи се в царството си сред скалите назъбени.
Ела, сплела дъгите небесни в косите си!
Ела с очи пълни със смях!
Омръзнало ти е безделието,
копнееш за своите мечти!
О, красавице от езерото, повелителко на планините!
Открий ме! Ела!“

На младия войн никой никога не е отказвал, така че не му отказват и сега. Безгрижното, отегчено, търсещо развлечения, женско същество, което би накарало мъдрите мъже да търсят дупка, в която да се скрият отговаря на дръзкия простосмъртен.