Осем ловки демона

— Мисълта ми е, че съучастниците на Ма едва ли биха му поверили изцяло някакви по-важни документи. Предполагам, че им е бил полезен, така че вместо да му срежат гърлото, те са го оставили да работи върху нещо, свързано с конспирацията, а това включва и клетките, като са му предоставили работно място, което биха могли да наблюдават непрекъснато. Вилата му е непосредствено до изхода на тунела и е имал пряк достъп до подземната пещера под Въглищарския хълм и именно там, готов съм да се обзаложа, са му дали кабинет, така ме да могат да го претърсват за важни документи всеки път преди да си тръгне.

— Значи ще отидем отново в пещерата, за да потърсим кабинета на Ма Туан Лин, така ли? — попита Йен Ших.

— Точно така.

Кукловодът не каза нищо, но светлинките отново заиграха дълбоко в очите му. Помогнах му да разтвори храсталаците, които скриваха входа на тунела, влязохме и запалихме факлите. Изглежда никой не беше влизал след нас, защото по белия прах на пода до мястото, където от стената беше къртено, нямаше нови следи от сандали. Спуснахме се по пътеката под езерото. Чувах единствено капките вода, стичаща се от тавана, и бързото биене на сърцето си. След това започнахме да се изкачваме към Въглищарския хълм. Когато се приближихме до пещерата чух някакъв звук, който постепенно се превърна в смях, и това беше смях на хора, които са победили типичните човешки проблеми, като са прибягнали до зверски средства. Не мога да го опиша. Човек или знае що за смях е това, или не. Угасихме факлите си. Приближихме се още и смехът се усили, а когато надникнахме в пещерата, видяхме, че на една маса седят десетина души и закусват печено месо. Подът а краката им беше осеян с кучешки кокали, а от устите им капеше кучешка, мазнина и те се пукаха по шевовете от смях, когато си подхвърляха един след друг остарели мръсни вицове. Тримата главатари ми бяха пределно познати.

— Шопарът, Хиената и Чакалът, които убиха чиновника — и мислено отбелязах факта, че всички присъстващи са въоръжени с ками, а на масата до тримата са подпрени три арбалета.

Бяха прекалено заети с мазното кучешко месо и още по-мазните си шеги, за да забележат каквото и да било. Господарят Ли бързо се вмъкна вътре и се скри зад отрупаните един върху друг сандъци, а аз и Йен Ших го последвахме покрай стената. Мъдрецът смени положението си няколко пъти, като огледа тавана добре, за да прецени акустиката, и след това ни прошепна да съберем камъчета и да застанем така, че да можем незабелязано да ги хвърляме към входа на тунела. По даден сигнал аз и кукловодът започнахме и тракането накара всички да обърнат глави към вратата.

Господарят Ли беше свил ръце на фуния около устата си. Много пъти се беше опитвал да ме научи да го правя, но аз нямам дарба за подобни неща, макар че ми е ясно, че деветдесет процента от цялата работа е да накараш слушателя да насочи вниманието си към мястото, откъдето би трябвало да идва звукът. Ефектът наистина беше поразителен. Сякаш откъм тунела долетя висок, треперещ глас — глас, който помнех добре.

— Върнете… ми… ушите-е-е-е! — провлачи призрачният глас на убития чиновник.

Главорезите замръзнаха с кучешки бутове и лапи между зъбите. Хиената изплю месото на масата, обърна се към Шопара и прошепна:

— Това беше Щурецът! Сигурен съм, колкото съм сигурен, че съм жив!

Един друг се надигна, като събори на пода кана вино и чиния.

— Щурец! Щурец? Какъв Щурец? Нали казахте, че сте убили този нещастник? — проскимтя той.

— Върнете… ми… носа-а-а-а-а!

Чакалът стана с побеляло лице и улови дръжката на камата си.

— Това е призракът на Щуреца — каза той. — Малката гадинка се е върнала, за да ни тормозя!

Сега всички главорези бяха на крака и се гледаха един друг, за да добият кураж. Само Шопарът остана на масата невъзмутим, без да престава да дъвче кокала.

— Призрак?! Така ли те е учила майка ти? — попита подигравателно той. — Не знаеш ли, че мъртвецът трябва да престои в ада три години и чак тогава може да се връща като призрак.

— Тогава какво беше това? — изкрещя Чакалът.

— Върнете… ми… очите-е-е-е-е!

— Това е Щурецът! Душата му Хун се е загубила!

— прошепна Хиената. — Не чувате ли? Търси си тялото, само че ние му изхвърлихме онези работи!

— Не можахте ли да удушите копелето, ами трябваше да го кълцате на парчета? — ядоса се един от компанията.

— Хун душа, мун душа! — подигра им се Шопарът. Той се изправи бавно, с достойнство и взе арбалета си.

— Слушайте, невежи глупаци! Душата Хун живее в мерния дроб, а ние изобщо не сме пипали черния му дроб! Отрязах му белите дробове, но не съм му пипал черния. В белите дробове живее низшата душа и ако мислите, че низшата душа По на насекомо като Щуреца може да ме уплаши…

— Върнете… ми… белите… дробове-е-е-е-е! Хиената и Чакалът бяха тръгнали да се измъкват, но Шопарът ги спря и повдигна бойния дух.

— Жив или мъртъв, Щурецът няма кураж колкото едно врабче! — извика той. — Хайде, момчета, хайде да му дадем на това лайно нещо, за което наистина да се вайка!