Осем ловки демона

— Ли Као! Как може човек, който е преживял толкова много луни, все още да говори с уста, миришеща на майчино мляко? — каза презрително евнухът. — Наистина ли си мислеше, че ще седна да се пазаря със старец като теб? Честно казано, чувствам се разочарован, че вместо достойния опонент, когото очаквах да срещна, имам пред себе си най-обикновен склерозирал дядка. Все пак, поне ще отдам почит на човека, който някога си бил.

„Да, истински миди — помислих си аз, докато наблюдавах очите на евнуха на слабата светлина на фенера. — У него няма никакви чувства в повече от това морско създание, годно за храна.“ Но след това реших, че греша.

— Ти ме ядоса и ме притесни — каза тихо Ли Котката. — Малко хора могат да си позволят това и затова ще те почета с най-забележителните последни минути, които някой би могъл да си представи.

Това не беше казано със студенината на мида. Един нервен тик разкриви съвършените трапчинки, евнухът се обърна и излезе. Войниците се нахвърлиха върху нас и след минута бяхме оковани за два дебели дървени стълба, побити в центъра на кръглата килия. Войниците излязоха навън с лампата и затръшнаха тежката врата. Останахме в непрогледната тъмнина. Вслушах се в биенето на сърцето си и след това във водата, която се стичаше по дебелите, обрасли с лишеи каменни стени и капеше по пода.

— Проклет да съм! — каза Господарят Ли най-накрая. В гласът му имаше изумление. — И през ум не ми е минавало, че може да имаме такъв късмет! Да не би да е някаква клопка?

Какво можех да кажа? Опитвах се да развържа езика си от ларинкса, а това можеше да ми отнеме и дни.

— Мислех си, че поне ще ни закачи на тавана за петите, защото има доста убедителни причини да не иска да развали цялостния ефект, като ни завърже с тел за топките — каза Господарят Ли. — Знаеш ли, Вол, подцених това същество. Винаги съм смятал, че само един съвършен виртуоз е в състояние да си даде сметка, че истинското мъчение е в липсата на всякакво мъчение, тъй като болката създава своя собствена вселена, в която никой повече не може да се намесва. Въображението, мисълта могат да предизвикат къде по-голяма агония… Докато чакаш да дойде страшното, с всяка капка, стичаща се по влажната стена, ти обезумяваш все повече и повече и накрая се явява жестоката реалност, но тя е много по-лоша от всичко, което е успяло да се роди във въображението ти през дългите часове на очакване… Ах, Вол, ето това е изкуство! Да, силно подцених Ли Котката и се надявам да не го правя пак.

Пак? Какво искаше да каже с това „пак“? Ако имаше предвид някоя неубедителна будистка концепция, според която би трябвало да се преродя в комар, това изобщо не ме интересуваше. Интересуваше ме реалната ни участ, която сигурно щеше да е далеч по-лоша, отколкото да увиснем за топките от тавана. Какво ли беше намислил Ли Котката? Трябваше да призная, че Господарят Ли беше прав за изкуството, защото забелязах, че за да мръдна левия си палец така, че да мога да докосна веригата, която висеше от китката ми, ми бяха необходими цели шест и половина минути, измерени по ударите на сърцето ми. Стори ми се, че между падането на две капки от стената изминаваха месеци.

Няма да се мъча да определям колко време измина. Знам само, че тогава още не бях станал на триста и шест години, макар че бях готов да се закълна в противното. Изведнъж тишината на килията ни беше прорязана от невъобразим нисък, после още един и още един. Последва ужасяваща поредица крясъци, вой, безобразно трошене и гъргорене, всмукване, пукане, хрущене и накрая още писъци — толкова ужасни, че имах чувството, че костите ми ще се счупят като порцелан — след което пак настъпи тишина. Тази тишина постепенно стана още по-ужасна от самите писъци и накрая беше нарушена от бавно всмукване, мляскане, свистене и лигавене, което приближаваше към нашата килия.

Вратата се отвори със скърцане. За миг на слабата светлина откъм коридора успях да доловя очертанията на ниска, дебела, прегърбена, черна фигура, след което вратата проскимтя отново и се затвори. Тъмнината беше тежка като кадифен покров, напоен в кръв. Мляскането бавно приближаваше към стълбовете, към които бяхме оковани и започнах да долавям тежко влажно дишане. Зърнах слаба светлинка, която постепенно се превърна в чифт жълти светещи като на котка очи. Последва примлясване, пак тежко дишане и накрая съскане на безумно възбуден човек, заедно с порой слюнки:

— … и казвам ви, сушените миди от Квантунг! Жабите на Куеи-яцг! Летният чесън на Южен Шенси и лимоните от долината на Яндзе! Мидите от бреговете на Шантунг и захарните раци на Южен Кантон! Ами сушеният джинджифил и медът от тръни на Чекианг! — изкрещя Ханджията шеста степен Ту.

Глава 22