Осем ловки демона

Следващите два музикални тона ни се отразиха по-зле, защото бяхме по-близо до източника, но опасенията ми, че тъпанчетата ми ще се спукат, се оказаха неоснователни. В началото тичах надолу, но сега тунелът стана равен. Светлината стана по-ярка, което беше добре дошло, защото успях да видя и да спра навреме. Спрях запъхтян на ръба на една скала, надвиснала над голяма зала, и ги видях — огромните извити форми, които не бяха змии, а тръби на орган, свързани с по-малки и с още по-малки. Намерих стъпалата и хукнах надолу. Най-накрая открихме осемте малки тръбички, влизащи в осемте кутии, разделени на две групи, по четири от всяка страна.

Господарят Ли скочи от гърба ми.

— Отляво са Янг — измърмори той. — Всички мъжки кутии би трябвало да са пълни.

Опита се да отвори левите кутии, но капаците им сякаш бяха залепени и не успя.

— Ин ни чака — каза той след това и с лекота вдигна капака на първата кутия вдясно.

Вътре имаше малка поставка точно както в сънищата ми, а отдолу в скалата видях тесен отвор, вероятно предназначен за въздуха. Господарят Ли извади двете малки двузъби вилици, а аз му дадох и моите две.

— Приличат на камертони — отбеляза той, — но могат да правят нещо необикновено със звуковите вълни. Ще ми се да можех да поговоря с осемте шамани, за да ги попитам някои неща.

Господарят Ли сложи първата вилица на мястото й в кутията и затвори капака, който прилепна плътно на мястото си, след това направи същото с останалите три и бързо се отдалечи в сянката. Когато изтичах след него, видях портите. Имаше два чифта огромни стоманени врати, едни до други. Тези отляво бяха отворени, а тези отдясно — затворени. Господарят Ли се приближи до затворените, откъм страната на Ин. Нещо започваше да вибрира силно и след миг първият тон на Ин изригна. Задържах мъдреца, за да не го издуха течението, а когато звукът заглъхна, големите врати бавно се отвориха.

Минахме оттатък, а аз замръзнах на място и онемях. Намирахме се на една каменна пътека между два широки канала. Левият беше пълен с вода, но каква вода! Сякаш беше направена от трептящ, прозрачен въздух и цветовете на дъгата бяха вплетени в него! Господарят Ли хлъцна от удоволствие, когато я видя.

— Вол, спомняш ли си какво каза Ханджията Ту? Че Ию е било построено от осемте шамани, за да създава музика, която се превръща във вода. Е, ето какво е имал предвид. Гледай, идва и още.

Десният канал беше сух, но сега вибрациите на Ию сякаш ставаха видими и постепенно в него се появи искряща водна пътека с цветовете на дъгата.

— Бързо!

Изтичахме напред и стигнахме до още един чифт големи врати — отляво отворени, отдясно затворени. („Шлюзове? — зачудих си аз. — Колко странен канал!“) Тогава долетя звукът от втория камертон и вратите се отвориха, а сухото корито нататък отново се запълни с вода. Минахме през още две подобни врати, образува се още вода, и след втората, сияйната водна пътека достигна до един кей, какъвто имаше и на левия канал. Там чакаха две големи лодки дракони, които се различаваха единствено но символите — на едната имаше Ин, а на другата Янг.

И двете бяха дълги поне по петдесет метра, но бяха толкова тесни, че между двата реда седалки, по една от всяка страна, имаше съвсем тесен проход, колкото да може да се премине. На платформите в средата бяха оставени по един тимпан и по едно дървено клепало, а на повдигнатите носове бяха сложени шаловете за предаване на команди, оцветени в бяло и зелено. Греблата за управление, окачени на кърмата, бяха дълги поне по петнадесет метра и забелязах, че носовете и на двете лодки са оформени като традиционните драконови глави, само че от челата им стърчеше дълъг остър рог.

Екипажите бяха строени на кейовете — по осемдесет и осем души на лодка — и сред тях забелязах червените кърпи около челата на „братята“ — главните гребци. Не знаех какви са другите. Когато се приближихме, напред пристъпи човек с обикновена бяла роба и се поклони. В тази обстановка сините бузи, червеният нос, сребристото чело и жълтата брада изглеждаха съвсем на място, а гласът му беше ясен и отчетлив.

— Ако искаш вярвай, Ли Као, но се молех да извършиш невъзможното и да успееш да дойдеш днес, за да почетем слънцестоенето заедно — каза Завист.

Въпреки твърденията на критиците си, аз не съм пълен идиот. Не се изненадах. Натъжих се, това да, дори се ужасих от някои споходили ме мисли, но никак не се изненадах, че гласът на Завист, беше всъщност гласът на кукловода Йен Ших.

Глава 24

Господарят Ли изгледа Йен Ших иронично и му се поклони с почти същата изисканост.

— А аз имам честта да се запозная с най-талантливия, но и най-опасния войн — каза той. — За мен няма никакво извинение, че не видях истинското лице, скрито зад маската още в самото начало, или поне малко след това.

Завист сви рамене:

— Извинение? Нима човешката природа не е достатъчно извинение?

Той вдигна част от маската, която беше захвърлил, и я наложи върху лявата част на лицето си. Приличаше на глина с цвят на болна човешка кожа и отново видях ужасните белези от едра шарка.