Осем ловки демона

Чхи е най-странният от демоните божества. Миризмата му е на мухъл, цветът му е сивкавобял като облачна сутрин, издава звук, подобен на въздишка и стенание, а формата му е на виещ се около труп покров. Меката тъкан се плъзна по подиума като змия, стигна до чифт крака и започна да се увива около тях. Ли Котката престана да ми крещи гневно и погледна надолу. Замахна с меча си, но успя само да среже лявото си бедро. Изрева, хвърли оръжието и хвана парчето плат с две ръце. То не оказа никаква съпротива. Ли Котката го дръпна както трябва и успя да го махне от себе си, но другият му край отново започна да се омотава около краката му веднага щом го пусна. Започна да пълзи нагоре по гърба на евнуха и постепенно вонящият на мухъл, сивкавобял стенещ и пъшкащ покров се изви около него и прилепи ръцете до тялото му. Евнухът не преставаше да крещи, а очите му бяха изцъклени от ужас. Платът започна да се омотава по-бързо, около коленете, кръста, гърдите, раменете и накрая около врата и брадата. Кристалният съд, съдържащ частите, от които Ли Котката се беше лишил, за да напредне повече в кариерата си, се издигна нагоре пред лицето му и покровът се уви няколко пъти около него. Писъците секнаха и ужасените му очи се скриха. Сега се виждаше само челото, блестящо от протоколен сапун, и темето, но скоро и те изчезнаха под покрова. Сивобялата какавида се олюля и падна като отсечена и последното, което си спомням от Ли Котката, беше, че се гърчи, но не много бързо.

Грабнах вилицата от последната клетка, а Господарят Ли се затича, метна се високо на гърба ми и извика в ухото ми:

— Кладенеца! Бързай към кладенеца!

Аз скочих долу на мраморната настилка и запрескачах гърчещите се тела. Качих се на платформата около тъмната дупка, а мъдрецът слезе от гърба ми. Киселината и блатната мъгла все още търсеха жертви и виковете бяха толкова силни, че Господарят Ли трябваше да се наведе до ухото ми и да крещи:

— Вол! Погледни в кладенеца и ми кажи какво виждаш!

Аз легнах по корем колкото се може по-напред и очите ми се разшириха още повече, отколкото бяха досега. Станах отново и изкрещях:

— Жабите! Долу има нарисувани жаби, точно както в съня ми!

— Трябва да се спуснем! — извика Господарят Ли. — Веднага!

За разлика от съня ми, тук нямаше макара и ведро. Обърнах се и видях, че стражите са избягали, но веригата със затворниците е заключена за един стълб, така че горките клетници не можеха да помръднат. Халката с ключовете се търкаляше недалеч, аз отключих оковите и пуснах нещастниците да се спасяват кой както може. След това завлякох веригите до кладенеца, заключих ги една за друга и закачих единия край за една метална пръчка, на която някога може би беше стояла макарата. Така щеше да е много по-трудно да се спуснем в кладенеца, но все пак едно нещо беше по-добре, отколкото в съня ми — нямаше я ужасната миризма на разлагаща се плът — макар че скоро щеше да я има, след като жертваните нещастници започнеха да се разлагат — и отдолу не се чуваше страховитото ръмжене.

— Там!

Светлината от гърлото едва ни помогна да различим кръглата дупка в стената. Започнах да люлея веригата все по-силно и по-силно, оттласнах се от отсрещната стена и най-накрая успях да се закача с крак за някаква издатина в дупката. Влязохме в тесния проход и завързах веригата за един камък в началото, в случай, че се наложи да се върнем оттам. След това тръгнахме през тунела, който беше осветен от слаба зелена флуоресцираща светлина.

Някаква вибрация ронеше малки камъчета от тавана. Тя ставаше все по-силна и по-силна и накрая ни удари силна въздушна вълна. Образува се могъщ звук, който превърна костите ми в желе, и впоследствие се превърна в музикален тон, който съвсем буквално ме залепи за стената. Разбрах какво е това още докато въздушният поток ме блъскаше в ребрата. Беше тайнственият звук, който обявяваше настъпването на слън-цестоенето още откакто великият музикален инструмент е бил построен от осемте шамани, но честно да си призная, съвсем бях забравил, че моментът е настъпил. С ужас разбрах, че би трябвало да се намираме в самото Ию. Този тунел изглежда беше една от тръбите му. Досега звукът беше само нещо като подготовка, като прочистване на гърлото, а какво ли щеше да се случи, когато достигнеше пълната си сила и ни завареше притиснати в тесния проход?

— Това е Завист! — извика Господарят Ли. — Той е поставил на място първия ключ Янг! Бързо, Вол! Бързо!

И аз хукнах напред със стареца на гърба си, макар че нямах никаква представа какво има пред краката ми Ако на пода имаше някаква дупка, неминуемо щяхме да умрем. Оставаше само да бягам с всички сили, съвсем сляпо, и когато втората звукова експлозия долетя по тунела, ме завъртя като пумпал.

— Ще има още две! Бързо! Бързо! — извика Господарят Ли.