Осем ловки демона

— Клетките, Вол! — прошепна Господарят Ли. — Сега единствената ни надежда е да се доберем до тях преди да го е направил Завист. Ако не съм се излъгал нужна му е само още една, а не можем да допуснем да постигне своето.

Явно бяхме улучили паузата в някакъв обред. Не си давах сметка колко неестествено тиха е тълпата долу докато една всеобща въздишка не посрещна главната фигура на церемонията, която се появи иззад параван, украсен със свещени символи. Беше Небесният господар. Шапката му беше окичена с черепи, а зад него крачеше висш жрец, който носеше каменна брадва върху обшита със злато възглавница. Те бавно се изкачиха по стъпалата върху платформата около стария кладенец. Последва дълга ритуална молитва, която не можах да чуя, но все едно, защото сигурно нямаше да разбера нищо. След това войниците направиха път на още двама жреци, които водеха колона оковани затворници. Откачиха първия от групата и както беше с веригите, го избутаха на платформата, където го сритаха, за да падне на колене пред Небесния господар.

Висшият жрец вдигна ръце и извиси глас към небето в някаква молитва, а Небесният господар вдигна каменната брадва над главата си. Гледах и не вярвах на очите си, когато тежкият топуз се стовари злобно и размаза черепа на затворника. След това старият светец със силен, презрителен ритник блъсна трупа към ръба на кладенеца и той изчезна в тъмнината. От тълпата се надигнаха възторжени възгласи, а мандарините и евнусите започнаха да аплодират. Погледнах втренчено Господарят Ли.

— Молеха се, за да привлекат вниманието на Небето, но не ми се вярва всичко това да се хареса на небесния император — каза той гневно и със свито гърло. — Ако Височайшият Джеда има някакъв недостатък, това е най-вече раздразнителността му и е най-добре веднага да направим нещо, преди Доктрината на бедствията да е влязла в действие. — Господарят Ли започна да ме удря по рамото бързо и силно: — Клетките, Вол, трябва да вземем тези клетки и нямаме право да се тревожим за рисковете. Да тръгваме!

— Да, учителю — отговорих аз с готовност.

Към каменната брадва на Небесния господар вече влачеха втора човешка жертва, което значеше, че никой няма да гледа към скалата, когато се спусна по нея с Господаря Ли на гърба си. Чух ликуването на тълпата при разбиването на втория череп и започнах да се моля за помощ. Горещо, но не сляпо. В главата ми се беше очертал много ясен образ. Къде беше кукловодът? Ако можеше отнякъде да се появи Йен Ших с дръзките пламъчета, танцуващи в дълбоките му очи, с мечове в двете ръце, които се въртят по-бързо от крилата на птица…

Достигнахме плиткото езерце зад платформата и тръгнахме през него, когато Господарят Ли извика тихо и погледна вляво. Видях фигурата, която се спускаше по стената откъм Двореца на южния аромат, и също извиках. Това не беше този, за чието присъствие се молех, но беше не по-малко силен от него и се запъти право към платформата и клетките. Сините бузи, червеният нос, жълтата брада и сребристото чело изглеждаха съвсем на място на фона зад тях — вихрушките, носещи във въздуха купчини боклук, свистящия жълт вятър, подутото, кървавочервено слънце и воя на поривите между дворците.

— Бързо, Вол! — извика Господарят Ли. — Не бива да пипне още една клетка!

Напрегнах всички сили със стареца на гърба си и пропълзях на платформата. Все още бях на колене и лакти и тъкмо се готвех да скоча, когато голямата маймуна се приземи между троновете леко като перце. С един саблен удар тя строши врата на най-близкия мандарин и грабна клетката му, след което очите й се втренчиха право в мен и Господарят Ли. Стори ми се, че в тях виждам весели искрички. С още два скока Завист слезе от платформата и хукна към стената. Един бдителен войник успя да хвърли копието си, което падна на метър зад маймуната човек и след още две секунди тя изчезна заедно с клетката.

За нещастие ние все още бяхме там. Мандарините се разкрещяха и започнаха да сочат към нас, а цели взводове войници се втурнаха, за да ни уловят. Не ни надупчиха като игленици със стрелите и копията си единствено защото се бояха покрай нас да не улучат мандарините и евнусите, но това беше само временно спасение. Ли Котката крещеше, че иска кръв, а Черните стражи ни обграждаха отвсякъде. В този момент се случи нещо, което накара всички глави да се обърнат. Мислех, че в затвора, когато Ханджията Ту се упражняваше с колегите си палачи, съм чул най-ужасяващите възможни писъци, но бях сгрешил. Сега се чу нещо още по-ужасно. Идеше откъм базиликата на Черната стража и погледът ми, заедно с всички останали, се насочи натам.