Осем ловки демона

— Шао, кормчията, винаги се нарича „коза“. Поради две причини — обясни Ханджията, сякаш ни четеше лекция. — Първо, главата му непрекъснато се удря в почти всичко, което е в задната част на лодката, а в същото време трябва и да се бори с веслото за управление. Втората причина е, че той е външен човек, който винаги опира пешкира, ако лодката загуби състезанието. „Козата“ е професионалист, наемник. Никой аматьор не може да се справи с парче дърво дълго петнадесет метра и тежко почти тон. И никой аматьор не може да сготви ястията за пиршеството на гилдията на Нам Виет, където като допълнителното блюдо предлагат устни от хсианг-хсианг, което означава гибон, сварени на бавен огън в бира, направена от сок на ядки от арека.

Очите му замръзнаха, втренчени в нещо, невидимо за живите. Конвулсиите извиха тялото му назад и той се свлече с плясък във водата, все още стиснал мъртвия офицер в прегръдките си. На повърхността се появи червена пяна и кървавото петно скоро достигна кофите на колелото и започна да се изкачва нагоре към повърхността.

— Сбогом, Ханджийо — промълви Господарят Ли тихо, а разпенената вода отговори: „бълбук, бълбук, бълбук“.

Глава 23

Когато Господарят Ли ме поведе нагоре по една от стълбите към навеса за градинарски инструменти, не срещнахме повече войници, но когато със стария мъдрец на гърба си се изкачих до пенещото се езеро, в което едно колело изсипваше вода, и двамата се стреснахме, но този път от природата. Бях сигурен, че денят е минал и че трябваше да е поне полунощ, но още беше следобед, при това какъв! Жълтият вятър се беше нахвърлил върху Пекин с нечувана отмъстителност и вихрушките танцуваха из улиците на града, изпращайки в небето облаци боклук, който се рееше насам-натам и после отново падаше на земята, като мръсни снежинки от накълцано зебло, парчета рогозки, нацепен бамбук, хранителни отпадъци, умрели плъхове. Пясъкът ни шибаше по лицата. Вятърът виеше като глутница прегладнели вълци и свистеше между елегантните дворци, брулеше клони и листа, стържеше по керемидите. Водата на Златната река беше покрита с пяна от ударите на милионите малки жълти песъчинки, а слънцето, отвъд маранята, изглеждаше зловещо подуто и кървавочервено. Десетки черни косове, накацали по кули и парапети, се открояваха на фона на горящото небе.

— Пламъци в небето — промърмори Господарят Ли в ухото ми. — Което се е случило веднъж, може да се случи и два пъти, включително и „Небе, огън, смърт, птици, лодки призраци, дъжд, състезание“. Вол, най-бързо ще стигнем до Двора на евнусите по Златната река, така че намери сал и прът, и да тръгваме.

Отчупих металното острие от един бамбуков прът за подкастряне на дървета, откъртих голямата дървена врата от една барака и я хвърлих във водата. Получи се доста добър сал, който можеше да издържи и двама ни. Оттласнах го с пръта и се пуснах по течението. Започнах да карам сала ритмично, с големи плавни движения и скоро набрахме прилична скорост. На няколко пъти се спускахме по водопади, които бяха прекалено декоративни, за да са опасни, и скоро видяхме целта на пътуването си. Когато разбрах, че голямата базилика пред мен е казармата на Черната стража, където Шопа-рът, Хиената и Чакалът бяха отвели Ию Лан, сърцето ми се сви. Пред нея имаше ниска стена, която освен това ограждаше и Двора на евнусите, разположен между елегантния им дворец и Двореца на южния аромат. Всичко това беше малко по-ниско от мястото, където се намирахме. След малко Златната река щеше да се спусне по една не много висока скала — едно от малкото естествени препятствия в Забранения град, която ограждаше Двора на евнусите отпред. Искам съвсем ясно да опиша мястото, така както го виждахме от тази скала. Долу беше големият кръгъл двор, покрит с мраморни плочи, в чийто център имаше древен кладенец, около който беше издигната кръгла каменна платформа — някога тя е била използвана за жертвоприношения по време на религиозни обреди. До основата на скалата имаше още една издигната платформа, така че водопадът зад нея да образува величествен фон и когато имаше значителни поводи, там гордо седяха височайшите лица. Вляво беше Дворецът на южния аромат, вдясно беше Дворецът на евнусите а отзад — базиликата на Черната стража.

Колкото повече се приближавахме, толкова по-ясно можех да видя, че всички прозорци, балкони и тераси са отрупани с хора, вперили поглед надолу към двора, който също беше претъпкан с евнуси и войници. Господарят Ли ме накара да закарам сала на брега и да го извадя от водата. Продължихме пеша и когато подадохме глави през тръстиките край водопада, видяхме, че се намираме точно над платформата с официалните лица, насядали на столове, наподобяващи тронове. В средата беше Ли Котката, а от двете му страни — двама от евнусите, чиито имена бяха в списъка. Останалите мандарини от чаената конспирация също бяха там и ноктите на Господаря Ли се забиха в раменете ми, защото до столовете видяхме петте древни клетки.