Отмъстена любов

НА ПОГРЕБЕНИЕТО НА КРИСИ ПРИСЪСТВАХА ПЕТНАЙСЕТ НЕЙНИ познати, един непознат и Хекс оглеждаше гробището в търсене на седемнайсетия човек, скрит сред дърветата и надгробните камъни.

Нищо чудно, че проклетото място беше наричано „Боровата горичка". Наоколо беше пълно с иглолистни дървета, осигуряващи сериозно прикритие за някой, нежелаещ да бъде забелязан. Дявол да го вземе.

Беше открила това гробище в Жълтите страници. В първите две, където беше позвънила, нямаха останали свободни места. В третото имаха място само за кремирани тела на Стената на вечността, както я беше нарекъл служителят. Най-накрая беше открила въпросната „Борова горичка" и беше платила за правоъгълното парче земя, около което се бяха подредили в момента.

Цената на розовия ковчег беше около пет хиляди. Парцелът струваше още три. Свещеникът, отецът или какъвто там го наричаха хората, беше дал да се разбере, че дарение от сто долара би било напълно уместно.

Никакъв проблем. Криси го заслужаваше.

Хекс отново огледа проклетите борове с надеждата да забележи мръсника, който я беше убил. Боби Грейди трябваше да се появи. П овечето насилници, убили обекта на своята обсе-беност, оставаха емоционално свързани с жертвата. И макар полицията да го издирваше, и нямаше начин той да не го знае, желанието да я види положена в гроба щеше да надделее над здравия разум.

Хекс насочи вниманието си към духовника. Мъжът беше облечен в черно с бял кант на врата. В ръцете си, над красивия ковчег на Криси, той държеше Библия, от която четеше с тих и спокоен глас. Между страниците с позлатени ръбове лежаха сатенени панделки, които да разграничават най-използвани-те части, а червените, жълтите и белите им краища висяха от книгата и се развяваха в студа. Хекс се почуди кое ли му е любимо. Венчавки. Кръщенета, ако беше чула правилно думата. Погребения.

Дали се молеше за грешниците, запита се тя. Ако си спомняше правилно каноните на християнската религия, би трябвало да го прави. Той не беше наясно, че Криси е била проститутка, но дори и да го беше научил, пак трябваше да говори за нея със същия уважителен тон.

Това даваше покой на Хекс, без да знае защо.

Задуха студен северен вятър и тя възобнови оглеждането на околността. Криси нямаше да остане тук, когато церемонията приключеше. Както много други ритуали, случващото се беше само представление. Земята беше замръзнала, така че щеше да се наложи да изчака до пролетта, затворена в хладилника на моргата. Но поне имаше надгробен камък, разбира се изработен от розов гранит, посочващ мястото, където щеше да бъде погребана. Хекс беше избрала прост надпис, само името на Криси и датите на раждане и смърт, но по краищата имаше красив орнамент.

Това беше първата погребална церемония на човешко същество, на която присъстваше Хекс, и всичко й беше напълно чуждо. Цялото това погребване, първо в сандък, после в земята.

Само идеята да бъде заровена в пръстта я накара да подръпне яката на коженото си яке. Не. Това не беше за нея. В това отношение беше истински симпат.

Погребалната клада беше единственият възможен начин.

Духовникът се наведе над гроба със сребърна лопатка в ръка, разрови пръстта, а после загреба малко в шепата си и произнесе над ковчега:

- Прах при праха, пепел при пепелта.

Мъжът изсипа частиците пръст от ръката си и поривът на вятъра ги пое, а Хекс въздъхна, защото в тази част имаше някаква логика за нея. Според традициите на симпатите тялото на мъртвия се поставяше върху дървена платформа и отдолу се запалваше огън, димът се издигаше и се разпръскваше наоколо също като пръстта. И пепелта биваше оставяна да лежи там.

Разбира се, причината симпатите да биваха изгаряни беше, че никой не вярваше в смъртта им, след като се споминеха. Понякога наистина умираха. А понякога само се преструваха. И си струваше да се играе на сигурно.

Но елегантната лъжа беше една и съща и в двете традиции, нали така? Отлитане извън тялото, при което душата си отиваше и едновременно с това оставаше част от всичко.

Свещеникът затвори Библията и наведе глава, а после всички останали последваха примера му. Хекс отново се озърна, като се молеше онзи мръсник Грейди да беше някъде наоколо.

Но доколкото можеше да почувства или види, още не се беше появил.

Загледа се във всички тези надгробни камъни, осеяли околните хълмове, кафяви заради зимата. Макар всички да бяха различни, високи и тесни или ниски и широки, бели, сиви, черни, розови и златисти, те придаваха на пейзажа една монотонност. Подредени в редици, бяха като къщи за мъртвите, отделени с асфалтови алеи и групи дървета помежду им.

Един от надгробните камъни не спираше да привлича погледа й. Представляваше статуя на облечена в роба жена, която се взираше в небесата, а лицето и позата й излъчваха сериозност също като надвисналото небе, което наблюдаваше. Гранитът, използван за статуята, беше бледосив, същия цвят като фона над нея и за миг беше трудно да се различат границите на камъка от хоризонта.