Отмъстена любов

- Някой... Най-вероятно повече от един, но знаем със сигурност, че поне един се опитва да ме убие. - Ръката й се стегна под неговата и той продължи да я гали в опит да я накара да се отпусне. - Тази вечер ще се срещна със Съвета на глимерата и очаквам... проблеми. Всички братя ще дойдат с мен и няма да предприемаме нищо глупаво, но няма да те лъжа и да кажа, че ситуацията е безобидна.

- Този... някой... очевидно е член на Съвета, нали? Добра идея ли е да се явяваш лично?

- Онзи, инициирал всичко, вече не представлява заплаха.

- Как така?

- Ривендж е наредил убийството му.

Ръцете й отново се стегнаха.

- Боже... - Тя си пое дълбоко въздух. И отново. - О... мили боже.

- Сега се чудим кой още стои зад това. По тази причина присъствието ми на срещата е важно. Също така е проява на сила, а това е от значение. Аз нямам навика да бягам. Нито пък братята.

Рот се подготви, че може да се чуе от нея „Не, не отивай" и се почуди какво би направил тогава. Но гласът на Бет остана спокоен.

- Разбирам те. Но имам молба.

Веждите му подскочиха над тъмните очила.

- Каква е тя?

- Искам да носиш бронежилетка. Не че се съмнявам в способностите на братята, но това ще ми даде малко допълнителна утеха.

Рот примигна. После приближи дланите й до устните си и ги целуна.

- Ще го направя. Със сигурност ще го направя заради теб.

Тя кимна веднъж и стана от стола си.

- Добре, добре... това е хубаво. Сега да вървим в леглото. Толкова съм уморена, колкото ти изглеждаш.

Рот се изправи на крака, дръпна я към себе си, двамата излязоха във фоайето и закрачиха по цъфтящото ябълково дърво, изобразено от мозайката на пода.

- Обичам те - каза той. - Толкова съм влюбен в теб.

Бет притисна по-плътно ръката си около кръста му и опря глава в гърдите му. От нея се носеше острият опушен аромат на страх и засенчваше естествената й миризма. Въпреки това тя кимна и каза:

- Трябва да знаеш, че твоята кралица също няма навика да

- Знам. Отлично го знам.

В неговата спалня, в защитената къща на майка му, Рив се облегна назад, докато не се настани върху възглавниците. Намести коженото палто върху коленете си и каза в мобилния си телефон:

- Имам идея. Защо не започнем този разговор отначало?

Мекият смях на Елена го накара да се почувства странно весел.

- Добре. Наново ли ще ми позвъниш или...

- Кажи ми къде се намираш.

- В кухнята на горния етаж.

Което обясняваше слабото ехо.

- Би ли отишла в стаята си? Да се отпуснеш.

- Разговорът дълъг ли ще бъде?

- Преосмислих тона си. И сега само ме чуй. - Той понижи глас и с прелъстителни нотки изрече: - Моля те, Елена, иди в леглото си и ме вземи с теб.

Дъхът й секна, после отново се засмя.

- Какво подобрение само.

- Знам, не искам да си помислиш, че не приемам заповеди. Сега защо не ми върнеш услугата? Върви в спалнята си и се настани удобно. Не искам да съм сам и имам усещането, че същото важи и за теб.

Вместо „Да, вярно е" той със задоволство чу шума от избут-ването на стола. Докато се движеше, глухият звук от стъпките й беше прекрасен, но със скърцането на стълбите не беше така, защото шумът го накара да се почуди къде точно живееха двамата с баща й. Надяваше се да е някоя антична къща със старомодна дървена конструкция, а не съборетина.

Чу се изскърцване от отварянето на врата, последвано от пауза и той можеше да се обзаложи, че е отишла да провери баща си.

- Дълбоко ли спи? - попита Рив.

Отново се чу проскърцването на пантите.

- Как разбра къде съм?

- Защото добротата е в природата ти.

Чу се шум от друга вратата и после изщракването на клю-

- Ще ми дадеш ли минутка?

Минута? Би й дал света, стига да можеше.

- Имаш време колкото ти е нужно.

Звукът след това беше приглушен, като че бе оставила телефона върху завивките. Още недоволство от страна на вратите. Тишина. Ново изскърцване и далечно бълбукане от казанчето на тоалетната. Стъпки. Пружините на леглото. Шумолене близо до телефона и после...

-Ало ?

- Удобно ли ти е? - попита той с ясното съзнание, че се беше ухилил като идиот, но идеята, че тя бе там, където я искаше, беше невероятна.

- Да. А на теб?

- Не се и съмнявай. - Но пък докато гласът й звучеше в ухото му, той щеше да е доволен дори да изтръгваха ноктите му.

Последвалата тишина беше мека като кожата на палтото му и също така топла.

- Искаш ли да поговорим за майка ти? - попита тя нежно.

- Да, макар и да не знам какво друго да кажа, освен че си отиде тихо, заобиколена от семейството си, а каква по-добра смърт от тази? Беше й дошло времето.

- Все пак сигурно вече ти липсва.

- Да, ще ми липсва.

- Мога ли да направя нещо?

-Да.

- Кажи ми.

- Позволи ми да се погрижа за теб.

Тя се засмя тихо.

- Добре. Нека ти обясня нещо. В тази ситуация ти си този, който има нужда от грижи.

- Но и двамата знаем, че заради мен изгуби работата си.

- Почакай. - Последва ново шумолене, като че се беше надигнала от възглавниците си. - Аз направих своя избор да ти донеса таблетките. Голяма жена съм и съм способна да взимам моите погрешни решения. Не ми дължиш нищо, само защото съм направила грешка.

- Изобщо не мога да се съглася с теб. Но това няма значение, ще говоря с Хавърс, когато дойде да...