Отмъстена любов

Рот потупа прислужника по рамото и се спусна надолу по стълбите. Когато стигна до мозаечния под на фоайето, зави наляво към кухнята и се зарадва, че вътре нямаше никого. Отвори хладилника, огледа останалото от предишното хранене и извади недоядена пуйка без особен ентусиазъм.

Отправи се към шкафовете...

- Здравей.

Рязко обърна глава и погледна през рамо.

- Бет? Какво... Мислех, че си в Убежището.

- Бях. Но току-що се върнах.

Той се намръщи. Като полувампир Бет можеше да понася слънчевата светлина, но той винаги се тревожеше, когато тя се придвижваше през деня. Не че щеше да го коментира сега. Тя знаеше мнението му по въпроса, пък и вече си беше у дома, а това бе най-важното.

- Канех се да си взема нещо за хапване - каза той, макар че поставеният на плота поднос с пуешко говореше сам за себе си. - Ще ми правиш ли компания?

Боже, обожаваше аромата й. На рози. Създаваше му усещане за уют много повече от препарата за полиране с миризма на лимон и му се струваше по-прекрасен от всеки парфюм.

- Какво ще кажеш аз да приготвя нещо и за двама ни? - отговори тя. - Изглеждаш, сякаш ще се строполиш на пода всеки момент.

На върха на езика му беше да каже „Не, съвсем добре съм", но се спря. Изричането на полуистини дори за най-маловажни неща само би усложнило проблемите между тях, а фактът, че беше изтощен до крайност, бе повече от очевиден.

- Би било чудесно. Благодаря.

- Седни - каза тя и се доближи до него.

Искаше да я прегърне.

И го направи.

Ръцете на Рот се отделиха от тялото му, вкопчиха се в нея и я придърпаха към гърдите му. Осъзнал какво е извършил, той я пусна, но тя остана плътно до него, слята с неговото тяло. Той потръпна, наведе глава и я зарови в прекрасната й копринена коса, като се наслаждаваше на допира на мекотата й до твърдите си мускули.

- Толкова много ми липсваше - прошепна Рот.

- И ти ми липсваше.

Бет се отпусна в ръцете му, но той не беше толкова глупав да си въобразява, че като по чудо му е простила на мига. Но беше готов да приеме всичко, което тя беше склонна да даде.

Отдръпна се леко и постави тъмните си очила върху косата, така че тя да може да вижда безполезните му очи. За него лицето й беше неясно и красиво, макар ароматът на сълзи, наподобяващ току-що навалял дъжд да не му допадаше. Обърса страните й с палците си.

- Ще ми позволиш ли да те целуна? - попита.

Тя кимна, а той обгърна лицето й в дланите си и доближи устни до нейните. Мекият им допир беше нещо изключително познато и в същото време сякаш от миналото. Като че беше минала цяла вечност, откакто бяха делили нещо повече от лека целувка по бузата и отчуждаването не се дължеше само на стореното от него. Причината беше във всичко случващо се. Войната. Братството. Глимерата. Джон и Тор. Цялото им домакинство.

Той поклати глава и каза:

- Животът като цяло застана на пътя на нашия личен живот.

- Напълно си прав. - Тя помилва лицето му. - А също така стои на пътя на здравето ти. Защо не седнеш и не ме оставиш да те нахраня?

- Редно е да е обратното. Мъжът храни жената.

- Ти си кралят - усмихна се тя. - Ти определяш правилата. И твоята шелан би се радвала да ти служи.

- Обичам те. - Той я придърпа обратно към себе си и остана притиснат към нея. - Не е нужно да отвръщаш...

- И аз те обичам.

Сега той беше този, който се отпусна.

- Време е да се нахраниш - каза тя и го избута към дъбовата маса, а после дръпна един стол за него.

Когато се настани върху стола, Рот потръпна, намести се и извади мобилния си телефон от джоба. Плъзна го по масата и той се удари в солницата.

- Сандвич? - попита Бет.

- Би било чудесно. Нека да са два.

Рот постави слънчевите си очила обратно на мястото им, за-щото осветлението караше главата му да пулсира.

Когато това не помогна особено, той затвори очи и макар да не можеше да види как Бет се движи наоколо, звуците го успокояваха като приспивна песен. Чу я да отваря чекмеджета, а приборите в тях потракваха. После отвори хладилника, чу се шумолене, последвано от звън на стъкло в стъкло. От кутията за хляб бе изваден ръжен, любимият му, и бе развит от фолиото. После проскърца нож, режещ маруля...

-Рот?

Тихото произнасяне на името му го накара да отвори широко очи и да вдигне глава.

- Какво?

- Заспа. - Ръката на неговата шелан го галеше по косата. -Нахрани се. После ще те отведа в леглото.

Сандвичите бяха точно каквито ги харесваше, с малко маруля и домати, и майонеза в изобилие. Изяде и двата и макар да се очакваше те да го ободрят, изтощението, завладяло тялото му със смъртоносна сила, беше силно.

- Хайде, да вървим - Бет хвана ръката му.

- Не, почакай - каза той и се разсъни. - Трябва да ти кажа какво ще се случи след залез слънце тази вечер.

- Добре. - В тона й пролича напрежение, като че се подготвяше за онова, което щеше да чуе.

- Седни. Моля те.

Столът беше изтеглен изпод масата със скърцане и тя бавно се настани върху него.

- Радвам се, че си откровен с мен - прошепна тя. - За какво-то и да било.

Рот погали пръстите й със своите в опит да я успокои с ясното съзнание, че онова, което имаше да й каже, щеше да я разтревожи още повече.