Отмъстена любов

Бела погледна към ръката му.

- Затова ли все ти е студено?

- Лоша циркулация. Затова ми е нужен бастунът. Трудно пазя равновесие.

- Не каза ли, че причината е в контузия?

- Диабетът пречи на зарастването.

- Ясно. - Тя кимна тъжно. - Ще ми се да бях научила по-рано.

Когато Бела отправи към него големите си сини очи, той се намрази, задето я лъжеше, но се налагаше да мисли за спокойното отпътуване на майка му към Небитието,

Рив прегърна сестра си и я изведе от банята.

- Не е кой знае какво. Грижа се за нещата.

Въздухът в спалнята беше хладен, но той го разбра само за-щото Бела обгърна тялото си с ръце и потръпна.

- Кога ще направим церемонията? - попита тя.

- Ще се обадя в клиниката и ще повикам Хавърс след падането на нощта, за да увие тялото. После трябва да решим къде ще я погребем.

- В двора на имението на Братството. Там искам.

- Ако Рот допусне аз и догена й да влезем, няма проблем.

- Разбира се. В момента Зи говори по телефона с него.

- Не мисля, че в града са останали много членове на глиме-рата, които биха искали да се сбогуват с нея.

- Ще взема бележника с адреси от долу и ще съставя обява.

Този делови и практически насочен разговор още веднъж доказваше, че смъртта е част от живота. Когато Бела изхлипа леко, Рив я притисна към гърдите си.

- Ела тук, сестричке моя.

Докато стояха заедно, тя, опряла глава на гърдите му, той си помисли колко пъти беше опитвал да я спасява от света. Нещата от живота, обаче, се случваха въпреки всичко.

Боже, когато беше мъничка, преди преобразяването й, той беше така сигурен, че ще може да я предпази от всичко и да се погрижи за нея. Когато беше гладна, той се грижеше да получи храна. Когато се нуждаеше от дрехи, той й ги купуваше. Ко-гато не можеше да заспи, оставаше до нея, докато очите й не се затвореха. Сега, когато вече беше пораснала, той чувстваше, че репертоарът му се е ограничил единствено до словесна утеха. Макар че може би така бяха устроени нещата. Когато си малък, хубава приспивна песен беше всичко, от което се нуждаеш, за да забравиш неволите от деня и да се почувстваш в безопасност.

Докато я държеше в обятията си, му се прииска да имаше такова добро лекарство и за възрастните.

- Тя ще ми липсва - заговори Бела. - Не си приличахме особено, но аз винаги съм я обичала.

- Ти беше най-голямата й радост. Винаги си била.

Бела се отдръпна леко.

- Също и ти.

Той прибра кичур от косата й зад ухото.

- Ще останете ли тук да си починете малко?

Бела кимна.

- В коя стая да се настаним?

- П опитай догена на мамен.

- Ще го направя. - Бела стисна ръката му, а той, разбира се, не почувства нищо. После тя напусна стаята.

Останал сам, той отиде до леглото и извади мобилния си телефон. Елена така и не му беше пратила съобщение предишната нощ и той се опита да не се тревожи, докато търсеше номера на клиниката в указателя си. Може би смяната й е била удължена. Надяваше се да е така.

Вероятността да й се е случило нещо беше малка. Много малка.

Но веднага след това щеше да се обади и на нея.

- Ало, клиниката на Хавърс - произнесе някой на Древния език.

- Обажда се Ривендж, син на Ремпун. Майка ми почина току-що. Обаждам се, за да уговоря увиването на тялото й.

Жената от другата страна на линията си пое шумно въздух. Никоя от сестрите не го харесваше, но всички бяха обожавали майка му. Всички я харесваха.

Всички я бяха харесвали, по-точно казано.

Той прокара ръка по главата си.

- Възможно ли е Хавърс да дойде в дома й след падането на нощта?

- Да, разбира се. Ще позволите ли да кажа от името на всички колко сме натъжени от смъртта й и че се надяваме да е преминала леко в Небитието.

- Благодаря.

- Изчакайте един момент.

Когато жената се върна на телефона, каза:

- Докторът ще дойде веднага след залеза. С ваше разрешение ще доведе и някого да му асистира...

- Кой? - Не знаеше как би се почувствал, ако се окажеше Елена. Не искаше да й се налага да се труди върху друго мъртво тяло толкова скоро и фактът, че ставаше дума за майка му, можеше да направи нещата още по-трудни за нея. - Елена ли?

Сестрата се поколеба за кратко.

- Не, не Елена.

Той се намръщи, а симпатските му инстинкти се пробудиха заради тона й.

- Елена дойде ли снощи в клиниката? - Нова пауза. - Дойде ли?

- Съжалявам, не мога да обсъждам...

Говорът му премина в ръмжене.

- Дойде ли или не? Въпросът е прост. Да или не?

У сестрата се почувства тревога.

- Да. Да, дойде.

-И?

- Нищо. Тя...

- Какъв е проблемът?

- Няма проблем. - Раздразнението в гласа й му подсказа, че именно разговори като този бяха причината никоя от тях да не го харесва.

Опита се да накара гласа си да звучи по-нормално.

- Очевидно има някакъв проблем и ти ще ми кажеш какво става или в противен случай ще продължа да звъня, докато някой не се съгласи да говори с мен. И ако това не се случи, ще застана на рецепцията ви и ще подлудя всички до един, докато някой от екипа ви не се пречупи и не ми каже какво става.

П оследва пауза, чиито вибрации ясно излъчваха „ти си такъв задник".

- Добре. Тя вече не работи тук.