Отмъстена любов

Тор сведе поглед към ръцете си и сви дланите си в юмруци. По костите му нямаше плът и кокалчетата щръкнаха под кожата като релефна карта на планината Адирондак, състояща се от стърчащи върхове и хлътнали долини.

Пътуването обратно щеше да е дълго. И дори да закрепнеше физически, на душевната му колода от карти още й липсваха и четирите аса. Без значение колко тежеше или колко добре се биеше, това нямаше да се промени.

На вратата се почука рязко и той затвори очи, молейки се да не е някой от братята. Не искаше да се вдига много шум около завръщането му към света на живите.

- Какво става, Куин? - попита кралят.

- Открихме Джон. Почти.

Тор отвори широко очи и се размърда на мястото си, мръщейки се към момчето, застанало на вратата. Преди Рот да успее да каже нещо, Тор попита:

- Той изчезнал ли беше?

Куин изглеждаше изненадан да го види на крака, но бързо се овладя, когато Рот каза строго:

- Защо не бях уведомен, че го няма?

- Не знаех, че го няма - Куин влезе, придружен от червенокосия Блей от тренировъчната програма. - Каза, че днес не е дежурен и ще легне да спи. Приех думите му за чиста монета и преди да си ме сграбчил за топките, бях в стаята си през пялото време, защото мислех, че той е в неговата. В мига, в който разбрахме, че не е там, тръгнахме да го търсим.

Рот изруга под нос, а после каза на Куин:

- Не, всичко е наред, синко. Не си знаел. Нямало е какво да сториш. Къде е той, по дяволите?

Тор не чу отговора заради тътена в главата си. Джон беше съвсем сам някъде из Колдуел. Беше излязъл, без да се обади на никого. Ами ако му се беше случило нещо? Той се намеси по средата на разговора.

- Къде е Джон?

Куин размаха телефона си.

- Не пише. В съобщението казва, че е в безопасност, където и да се намира, и че ще се видим утре вечер.

- Кога ще се прибере вкъщи? - настоя Тор.

- Предполагам, че няма да го направи - Куин сви рамене.

36.

МАЙКАТА НА РИВЕНДЖ ПРЕМИНА В НЕБИТИЕТО В ЕДИНАЙСЕТ часа и единайсет минути сутринта. Бе заобиколена от сина си, дъщеря си, спящата си внучка и свирепия си на вид зет и беше обгрижвана от своята вярна доген.

Смъртта й беше лека. Много лека. Тя затвори очи, един час по-късно изпъшка два пъти и продължително изпусна дъх, като че тялото й въздишаше от облекчение, докато душата й отлиташе от своята физическа клетка. Най-странното беше, че... Нала се събуди в същия този миг и фокусира поглед не върху баба си, а върху пространството над леглото й. Вдигна високо малките си пухкави ръчички, усмихна се и загука, като че някой беше погалил личицето й.

Рив се втренчи в тялото на майка си, която винаги беше вярвала, че ще се прероди в Небитието, а вярата й се коренеше дълбоко в детството й, прекарано при Избраниците. Той се надяваше това да е истина. Искаше да вярва, че тя ще продължи да живее някъде другаде.

Само така болката в гърдите му се облекчаваше, макар и малко.

Жената доген започна да плаче тихо, а Бела прегърна дъщеря си и Зейдист. Рив остана настрани от тях. Приседнал на таблата на леглото, той наблюдаваше как цветът си отива от лицето на майка му.

Изтръпването в краката и ръцете му напомни, че наследеното от баща му, както и онова от майка му, винаги го съпътстваха.

Изправи се, поклони се на останалите и се извини. В банята към спалнята, в която обикновено отсядаше, той надникна под мивката и благодари на Скрайб Врджин, че е бил достатъчно умен да скрие там няколко флакона допамин. Включи отоплителната лампа на тавана и свали коженото си палто, а после и сакото си „Гучи". Когато червената светлина, идваща отгоре, го стресна, защото помисли, че смъртта е отключила лошата му страна, той спря проклетото нещо. Пусна душа и изчака въздухът да се изпълни с пара, преди да продължи.

Глътна още две таблетки пеницилин.

Когато успя да събере сили, той нави ръкава на ризата, като старателно избягваше отражението си в огледалото. Напълни спринцовката, използва колана си „Луи Витон", за да го привърже около бицепса си, дръпна черната кожа и притисна ръка към ребрата си.

Стоманената игла се плъзна в една от инфектираните му вени и той натисна буталото...

- Какво правиш?

Гласът на сестра му го накара да вдигне рязко глава. В огледалото срещу него тя се взираше в иглата, забита в ръката му и във възпалените му вени. Първата му мисъл беше да й се скара и да я прогони. Не искаше тя да го вижда така и то не само защо-то щеше да му коства още лъжи. Ставаше дума за нещо лично.

Вместо това той извади внимателно иглата, сложи капачката й и я хвърли настрани. Под звука от рученето на душа той смъкна ръкава, облече сакото и после палтото си.

Спря водата.

- Диабетик съм - изрече.

По дяволите, беше казал на Елена, че има паркинсон. Мамка му! Не че двете щяха да се срещнат скоро.

Бела вдигна ръка към устата си.

- Откога? Добре ли си?

- Всичко е наред. - Той се принуди да се усмихне. - Ти добре ли си?

- Почакай, откога продължава това?

- Инжектирам се от около две години - Поне това не беше лъжа. - Срещам се редовно с Хавърс. - Бам! Още една истина. - Справям се добре.