Отмъстена любов

Също така беше наясно, че никога не напуска гората. Както се изразяваше в края на книгата си, това беше последният му адрес, преди да се отправи към Небитието. Съжаляваше единствено, че там има място само за един обитател, че пребиваването му сред маймуните означаваше, че не може бъде с нея, неговата дъщеря.

Раздялата им и бремето, което той представляваше за нея, го натъжаваха. Знаеше, че й създава много грижи. Беше наясно с жертвите й. Оплакваше самотата й.

Всичко, което Елена бе искала да го чуе да казва, беше пред нея и докато държеше страниците в ръцете си, за нея нямаше значение, че е написано, а не изречено. Дори така беше по-добре, защото можеше да го препрочита отново и отново.

Баща й знаеше толкова много повече, отколкото тя си беше мислила. И беше много по-удовлетворен, отколкото тя някога бе допускала.

Тя приглади най-горната страница. Ръкописът със синьо мастило, защото никой добре обучен адвокат никога не пишеше с черно, бе чист и подреден също като спомените му от миналото, тъй елегантен и изискан като изводите и задълбочените прозрения в изложението му.

Боже... толкова дълго живееше край него, но чак сега научаваше през какво всъщност е преминал.

И личните му наблюдения важаха за всички, не е ли така? Всеки живееше в собствената си джунгла, сам, без значение колко многобройни бяха околните. Дали душевното здраве не означаваше наличието на по-малък брой маймуни? Или може би същия брой, но с по-добър нрав?

Приглушеният звън на телефона й я накара да вдигне глава. Протегна се към палтото си, извади го и отговори.

- Ало? - Преди да е чула и дума, знаеше кой е. - Ривендж?

- Била си уволнена.

Елена облегна лакът на масата и положи чело в дланта си.

- Добре съм. Канех се да поспя. А ти как си?

- Заради лекарството, което ми донесе, нали?

- Вечерята беше наистина хубава. Извара и късчета моркови...

- Престани - сопна й се той.

Тя отдръпна ръка от лицето си и се намръщи.

- Моля?

- Защо го направи, Елена? Защо по дяволите...

- Ще преосмислиш тона си или ще сложа край на този разговор.

- Елена, тази работа ти е нужна.

- Не ми казвай какво ми е нужно.

Той изруга. И после още веднъж.

- Знаеш ли какво - измърмори тя, - ако добавя съответния музикален съпровод и малко стрелба с автомат, ще се получи серия на „Умирай трудно". Всъщност, как разбра?

- Майка ми почина.

Елена въздъхна.

- Какво... О, боже, кога? Съжалявам...

- Преди около половин час.

Тя бавно поклати глава.

- Ривендж, толкова съжалявам.

- Обадих се в клиниката... за да направя нужните уговорки. -Той издиша с такова изтощение, каквото чувстваше и тя. - Как-то и да е... Ти така и не ми прати съобщение, че си пристигнала в клиниката благополучно. Попитах и всичко стана ясно.

- По дяволите, канех се да го направя, но... - Беше прекалено заета да губи работата си.

- Това не е единствената причина, заради която ти се обаждам.

- Не е ли?

- Просто... имах нужда да чуя гласа ти.

Елена пое дълбоко въздух, а очите й се плъзнаха по редовете, изписани от баща й. Замисли се за всичко научено от тези страници, добро и лошо.

- Интересно - отговори тя. - Тази вечер и аз се чувствам по същия начин.

- Наистина ли? Сериозно ли говориш?

- Абсолютно и напълно... да.

37.

POT БЕШЕ В ЛОШО НАСТРОЕНИЕ И ГО ЗНАЕШЕ, ЗАЩОТО ЗВУКЪТ, издаван от догена, докато полираше перилата на главното стълбище, го караше да му се иска да запали цялото имение.

В мислите му беше Бет. И това обясняваше защо седеше зад бюрото си, а болката в гърдите го убиваше.

Не че не разбираше какво я беше разстроило. И беше далече от мисълта, че не заслужава някакъв вид наказание. Не понасяше факта, че Бет не спеше у дома, а също и това, че трябваше да пише съобщение на своята шелан, за да я помоли за разрешение да й позвъни.

Фактът, че не беше спал от дни, сигурно също допринасяше. И вероятно имаше нужда да се храни. Но също както със секса, от последния път беше минало толкова много време, че той едва си спомняше усещането.

Озърна се из кабинета и си пожела да можеше да потисне импулса да крещи, като излезеше да се бие. Другите му възможности бяха да отиде в тренировъчната зала или да се напие, но той тъкмо беше приключил с първото, а към втория вариант не проявяваше интерес.

Отново провери телефона си. Бет не беше отговорила на съобщението, оставено от него преди три часа. Но той не протестираше. Вероятно беше заета или си почиваше.

Друг път не протестираше.

Стана на крака, прибра телефона в джоба на кожените си панталони и се запъти към вратата. Догеньт отвън в коридора влагаше душа и сърце в търкането и лимоновата миризма, която се стелеше от усилията му, беше доста наситена.

- Господарю - обърна се към него догеньт и се поклони ниско.

- Справяш се отлично.

- Удоволствието е изцяло мое. - Мъжът се усмихна. - Радвам се да служа на вас и на дома ви.