Отмъстена любов

Звукът от падащите в купата зрънца беше нещо толкова нормално, част от ежедневието, но в същото време прекалено силен. Също като стъпките им по стълбите. Като че тишината, последвала спирането на сърцето на майка им, беше увеличила звука на всичко останало, случващо се в света до такава степен, че той имаше нужда от тапи за уши.

- Кога - обади се Бела.

Той замени кутията със закуската с тази с млякото и заля зрънцата.

- И още веднъж за млякото.

- Кога.

Рив завинти капачката и седна, като дори не посмя да попита дали тя би искала той да подържи Нала. Колкото и да й беше трудно да яде в такава поза, едва ли щеше да я пусне още известно време и това беше добре. Повече от добре. Да я вижда как се утешава със следващото поколение беше успокояващо за него.

Бела издаде звук на доволство при първата хапка.

В настъпилата тишина Рив си позволи да се върне мислено в друга кухня и в друг момент, по времето, когато сестра му беше далеч по-млада, а той не чак толкова омърсен. Сети се за една конкретна купа с „Фростид флейкс", която тя не помнеше. Една, която беше опразнила и искаше да си сипе още, но трябваше да се пребори с всичко, което онзи мръсник баща й, беше насадил и главата й - как жените трябва да са слаби и никога да не посягат за допълнително. Рив бе тържествувал мълчаливо, когато тя беше прекосила кухнята в старата им къща и беше донесла кутията със зърнена закуска до масата. Докато си сипваше втора порция, той беше заплакал със своите кървави сълзи и му се беше наложило да се извини и да се заключи в банята.

Той беше убил баща й по две причини: майка им и Бела.

Една от наградите беше свободата на Бела да се храни, кога-то е гладна, а другата - спокойствието, че вече нямаше да вижда синини по лицето на майка си.

Почуди се какво ли би казала Бела, ако научеше за стореното от него. Би ли го намразила? Вероятно. Не беше сигурен колко от тормоза помни тя и особено причинените страдания на тяхната мамен.

- Добре ли си? - изведнъж попита тя.

Той поглади косата си.

-Да.

- Умееш да бъдеш труден за разгадаване. - Тя се усмихна леко, сякаш искаше да е сигурна, че думите й не са го засегнали. - Никога не знам дали си добре.

- Добре съм.

Тя се озърна из кухнята.

- Какво ще правиш с тази къща?

- Ще я задържа поне за още шест месеца. Купих я от човек преди година и половина и трябва да я притежавам още известно време или ще бъда подгонен за финансови спекулации.

- Винаги си бил умел с парите. - Тя се наведе към масата, за да гребне още една лъжица. - Може ли да те попитам нещо?

- Всичко.

- Имаш ли си някого?

- В какъв смисъл?

- Нали разбираш... жена. Или мъж.

- Мислиш, че съм гей ли? - Той се засмя, а тя почервеня и на него му се прииска да я прегърне с всичка сила.

- Няма нищо лошо, ако си такъв, Ривендж. - Тя кимна по начин, който го накара да се чувства, все едно бе потупала рамото му в знак на успокоение. - Искам да кажа, че никога не водиш жени със себе си. Никога. И не искам да приемам, че... Отидох до стаята ти да проверя как си и чух да говориш с някого. Не съм подслушвала... о, по дяволите.

- Всичко е наред - Той й се усмихна широко и осъзна, че нямаше лесен отговор на този въпрос. Поне за онази част дали си има някого.

Елена беше... Какво?

Той се намръщи. Отговорът, изникнал в съзнанието му, го разтърси дълбоко. Твърде дълбоко. Като се имаше предвид сложната конструкция от лъжи, върху която беше изграден животът му, това не беше никак мъдра идея. Каменната му планина не беше достатъчно стабилна, че да допуска пукнатини толкова дълбоко под повърхността.

Бела бавно отдръпна лъжицата от устата си.

- О, боже... вече си имаш някого, нали?

Той се насили да отговори по начин, който би ограничил усложненията. Макар че това беше като да отнемеш едно парче боклук от огромната купчина.

- Не. Не, нямам си. - Той хвърли поглед към купата. - Искаш ли още?

Тя се усмихна.

- Да. - Докато той й сипваше, тя добави - Втората купа винаги е по-вкусна.

- Не бих могъл да съм по-съгласен.

Бела разбърка зърнената закуска с лъжицата си.

- Обичам те, братко мой.

- И аз те обичам, сестричке. Винаги ще те обичам.

- Мисля, че мамен е в Небитието и ни наблюдава. Не знам дали вярваш в тези неща, но тя вярваше и аз започнах да го приемам след раждането на Нала.

Той беше наясно, че едва не бяха изгубили Бела по време на раждането и се чудеше какво беше зърнала тя в онзи момент, когато душата й не беше нито тук, нито там. Никога не се беше замислял къде се озоваваш след като умреш, но беше склонен да вярва, че тя е права. Ако някой можеше да наблюдава близките си от Небитието, то това би била тяхната прекрасна и праведна майка.

Това му даваше успокоение и целеустременост. На майка му никога нямаше да й се наложи да се тревожи там горе заради своя проблем. Поне не доколкото зависеше от него.

- Виж, вали сняг - каза Бела.

Той погледна към прозореца. На светлината, хвърляна от газовите лампи, осветяващи алеята пред къщата, се виждаше как се сипят малките бели точици.

- Това би й харесало - промърмори Ривендж.

- На мамен ли?