Отмъстена любов

Джон остави хавлиената кърпа на плота, облече се бързо и някак се почувства по-висок, когато сложи оръжията си по местата им и се протегна за телефона си. Оттук нататък отказваше да бъде слабак и ревльо.

Съобщението му до Куин и Блей беше кратко и ясно: „ Среща в „Зироу Сам Смятам да се напия и очаквам същото от вас ". Натисна бутона за изпращане и прегледа неотговорените повиквания. Имаше много такива от предния ден, предимно от Блей и Куин, които очевидно бяха набирали номера му на всеки час. Имаше и непознат със скрит номер, който беше направил три опита да се свърже с него.

Крайният резултат беше, че имаше две гласови съобщения и без особен интерес той натисна бутона, за да ги прослуша, като очакваше въпросният непознат да е човек, сгрешил номера.

Не беше така. Гласът на Тормент беше напрегнат и тих.

- Здравей, Джон. Аз съм, Тор. Чуй ме... Не знам дали ще про-слушаш това, но би ли ми позвънил, ако го направиш? Тревожа се за теб. Притеснявам се и искам да ти се извиня. Знам, че бях извън строя за известно време, но се връщам. Отидох... Отидох в гробницата. Там бях. Трябваше да се върна и да видя... По дяволите, не знам. Трябваше да се озова там, откъдето започва всичко, преди да се върна към действителността. И после... Снощи се храних. За първи път, откакто... - Гласът му секна и гой си пое въздух. - Откакто умря Уелси. Не мислех, че ще съм способен да го направя, но го направих. Ще отнеме известно време да...

В този момент съобщението прекъсна и се чу запис с въпрос дали иска да изтрие съобщението или да го запази. Той пропусна тази част и премина на следващото съобщение в гласовата си поща.

Отново беше Тор.

- Съжалявам. Прекъсна. Исках да кажа, че съжалявам, задето се държах така. Ти скърбеше за нея, а аз не бях до теб, за да те подкрепя и това винаги ще ми тежи. Изоставих те, когато се нуждаеше от мен. И... Наистина съжалявам. Приключих с бягствата. Вече никъде няма да ходя. Искам да кажа... Искам да кажа, че вече съм на линия. По дяволите, говоря безсмислици. Моля те, обади се, за да знам, че си добре. До скоро.

Автоматичният глас на оператора отново се намеси.

- Запазване или изтриване? - подкани го тя.

Когато Джон дръпна телефона от ухото си и се взря в апарата, детето у него, плачещо за баща си, се поколеба за миг.

На екрана се появи съобщение от Куин и го изтръгна от незрялостта му. Джон натисна „изтриване" за второто гласово съобщение от Тор и когато беше попитан дали иска да прослуша отново първото, той изтри и него.

Съобщението от Куин гласеше: „Ще бъдем там

Добре, помисли си Джон. Взе коженото си яке и си тръгна.

Като безработна с безброй сметки за плащане от Елена не се очакваше да бъде в добро настроение. Тя, обаче, беше щастлива, когато се дематериализира, отивайки към „Комодор". Имаше ли проблеми? Без съмнение отговорът беше положителен. Ако скоро не си намереше работа, имаше опасност двамата с баща й да изгубят покрива над главите си. Но на първо време тя беше кандидатствала за поста на чистачка в семейство на вампири и сериозно обмисляше възможността да опита в света на хората. Да потърси работа като здравен служител беше добра идея, но единственият проблем беше, че нямаше човешка идентичност под формата на лична карта, а това струваше пари. Но пък заплатата на Лузи беше платена до края на седмицата, а баща й беше възторжен, че неговата „история", както я наричаше той, се бе харесала на дъщеря му.

А и имаше Рив.

Не знаеше накъде се движат нещата с него, но съществуваше възможността между тях да се получи нещо и усещането за надежда и оптимизъм, което й вдъхваше това, повдигаше духа й на всички фронтове, въпреки липсата й на работа.

Прие форма на терасата на правилния пентхаус, усмихна се, загледана в носените от вятъра снежинки и се почуди защо когато валеше сняг, студът се понасяше по-лесно. Когато се обърна, видя през прозореца внушителна фигура. Ривендж я чакаше и фактът, че нямаше търпение да се срещнат, също като нея, я накара да се усмихне още по-широко, а зъбите й затракаха заради студа.

Преди да успее да се приближи към него, плъзгащата се врата се отвори и той закрачи към нея, а вятърът развя коженото му палто. Аметистовите му очи блестяха. Походката му говореше за власт. Излъчването му беше безпогрешно мъжко. Сърцето й заблъска силно, когато той спря пред нея. Озарено от светлините на града, лицето му беше сурово, но в същото време любящо и макар без съмнение това да го караше да замръзва до кости, той разтвори палтото и я покани до себе си, за да сподели малкото си телесна топлина с нея. Елена се притисна до него и обгърна тялото му с ръце, вдишвайки дълбоко мириса му.

Рив доближи устни до ухото й.

- Липсваше ми.

Тя затвори очи и си помисли, че тези прости думи бяха също толкова хубави като „обичам те".

- И ти ми липсваше.

Рив се засмя меко със задоволство, а тя едновременно чу звука и почувства потръпването на гърдите му. Той я притисна още по-плътно към себе си.