Отприщен гроб

Сър Колин Еденсор, родом от работническо семейство от Манчестър, бе имал забележителна кариера като държавен чиновник, чиято кулминация бе присъденото му рицарско звание. Сега бе патрон на няколко благотворителни фондации в областта на образованието и грижата за децата и се радваше на репутация на интелигентен и почтен човек. През последните дванайсет месеца името му, познато дотогава само от официалните издания, бе започнало да се появява в таблоидите поради това, че унищожителните критики на Еденсор към Универсиалната хуманитарна църква бяха привлекли към него нападки от страна на широк кръг хора, сред които прочута актриса, уважаван писател и журналисти в сферата на попкултурата, а те всички описваха Еденсор като богаташ, бесен, задето синът му пилее доверителния си фонд, за да помага на бедните.

Богатството на сър Колин бе дошло чрез брака с жена, чийто баща бе натрупал капитал от верига магазини за конфекция. Двойката очевидно е била щастлива заедно, предвид че съюзът им бе изтраял четиресет години. Сали бе починала едва преди два месеца, имаха трима синове, от които най-младият, Уилям, бе по-малък от втория с десет години. Робин предположи, че двамата мъже, седящи със сър Колин, бяха по-големите му синове.

– Гостите ви, сър Колин – обяви служителят. Не се поклони, но тонът му бе приглушен и изразяваше почтителност.

– Добър ден – поздрави сър Колин, изправи се и се ръкува с детективите.

Евентуалният им клиент имаше гъста бяла коса и лице, което предразполагаше към симпатия и доверие. То беше белязано с бръчици от смях, ъгълчетата на устата му бяха естествено извити нагоре, а кафявите очи зад очилата със златни рамки бяха топли. У него все още се бяха запазили следи от манчестърския изговор.

– Това са Джеймс и Едуард, братята на Уил.

Джеймс Еденсор, който приличаше на баща си, само дето косата му беше тъмнокестенява и не излъчваше такова добродушие, се изправи да се ръкува, но Едуард, с руса коса и големи сини очи, остана седнал. Робин забеляза белег, спускащ се по слепоочието на Едуард. До стола му беше опрян бастун.

– Много мило, че дойдохте да се видите с нас – каза сър Колин, когато всички седнаха. – Желаете ли нещо за пиене?

Страйк и Робин отклониха предложението, а сър Колин прочисти леко гърло и заговори.

– Е… може би трябва да започна, като кажа, че не съм сигурен дали изобщо сте в състояние да ни помогнете. Както споменах по телефона, вече се опитахме да използваме частни детективи и не мина добре. Дори май влоши нещата. Вие обаче ми бяхте горещо препоръчани от семейство Чизуел, които познавам от дълги години. Изи ме увери, че ако не се чувствате способни да помогнете, ще ми го кажете веднага. Приех това като висока оценка за вас.

– Със сигурност не поемаме случаи, които смятаме за безнадеждни – потвърди Страйк.

– В такъв случай – каза сър Колин и събра пръсти – ще опиша ситуацията в общи линии, а вие ще ми съобщите експертното си мнение. Да, моля, не възразявам – отговори той на незададения въпрос на Страйк, когато детективът понечи да извади бележник.

Дори да не бе знаел предишната професия на сър Колин, Страйк би отгатнал, че той е човек, обигран в представянето на информация организирано и сбито, така че просто приготви писалката си.

– Мисля, че е най-добре да започна с Уил – каза държавният служител. – Той е най-малкото ни дете и появата му беше… не бих я нарекъл нежелана, но неочаквана. Сали беше на четиресет и четири, когато забременя, и известно време не си давахме сметка, че се е случило. Веднъж щом преодоляхме шока, бяхме възхитени.

– Аз и Джеймс не бяхме – намеси се Едуард. – На никого не му е драго да си мисли, че четиресет и няколко годишните му родители вършат това, когато никой не гледа.

Сър Колин се усмихна.

– Добре, нека кажа, че шокът бе всеобщ – резюмира той. – Но всички треперехме над Уил, когато се появи. Беше прелестно момченце. Уил винаги е бил много умничък, но като стана шест-седемгодишен, започнахме да се тревожим, че нещо не е съвсем наред. Ентусиазмът му по отношение на разни обекти бе пламенен, почти можеше да бъде наречен обсебеност, и много мразеше да се нарушава рутината му. Неща, които други деца приемат в крачка, него го разстройваха дълбоко. Не обичаше големи групи. На детски партита го откривахме на горния етаж да си чете кротко или да си играе сам. Малко се тревожехме за него, тъй че го заведохме на психолог и той бе диагностициран в периферията на спектъра на аутизма. Казано ни беше, че не е нищо драматично, нищо сериозно. Психологът ни осведоми също така, че Уил е с много висок коефициент на интелигентност. Това не беше изненада, способността му да обработва информация и паметта му бяха изключителни, в четенето бе надскочил с пет години възрастта си. Разказвам ви всичко това – продължи сър Колин, – защото вярвам, че тази конкретна комбинация при Уил от способности и странности обяснява поне отчасти как са успели да го привлекат от УХЦ. Имаше инцидент преди това, който силно ни обезпокои и който би трябвало да е предупреждение за нас.