Отприщен гроб

и въжето издигна фигурата във въздуха, а тя взе да се мята и крещи, опитваше се да реди мантри, после се отпусна безжизнено.

Може би това не звучи тъй страшно, както изглеждаше, но бе ужасяв

Робин се разколеба; не искаше Страйк да си помисли, че се поддава. Задраска думата и вместо това написа

доста стряскащо.

1. Ван

Веднага щом се прибрахме в спалното помещение след Появата, Ван започна да ражда. Очевидно имат установена процедура при раждане, защото мигом се появи група жени, в това число Луиз Пърбрайт и Сита (повече за нея по-надолу), и се заеха да ѝ (шрифт) помагат. Бека изтича от спалното помещение да съобщи на Мадзу, а после идваше на всеки час да види какво става и да докладва във фермерската къща.

В банята държат някакъв средновековен комплект с кожен ремък, който Ван да захапе, и ръждясал форцепс. Ван не биваше да вдига никакъв шум. Това беше вечерта, в която трябваше да ида при пластмасовия камък, но нямаше как да изляза от спалното помещение, тъй като всички жени бяха будни.

Ван ражда в продължение на трийсет и шест часа. Беше абсолютно ужасно и бях почти на крачка да им призная коя съм и да ида в полицията. Не знам какво се смята за нормално при раждане, но тя изгуби голямо количество кръв. Присъствах при самото раждане на бебето, защото екипът вече не се справяше и аз се писах доброволка да ги заместя. Бебето беше заседнало и бях убедена, че ще се роди мъртво. Отначало момиченцето беше съвсем посиняло, но Сита го върна към живот. И след всичко това Ван изобщо не пожела да погледне бебето. Каза само „Дайте я на Мадзу“. Оттогава не съм виждала бебето. Ван още е на легло в женското спално помещение. Сита казва, че щяла да се оправи, и аз силно се надявам да е така, но тя изглежда ужасно.

2. Сита

На жените, които будуваха две нощи покрай Ван, днес им беше позволено да си отспят. Когато се събудихме, успях да си поговоря със Сита

– По дяволите! – изруга Робин и разклати химикалката. Както се бе опасявала, мастилото бе започнало да се свършва.

И тогава Робин замръзна. При отсъствието на драскането от химикалката по хартията чу нещо друго: стъпки и женски глас, тихо и непрестанно редящ мантра.

– Лока Самаста Сукхино Бхаванту… Лока Самаста Сукхино Бхаванту…

Напевите спряха. Робин угаси тънкото фенерче, което държеше в устата си и отново се просна по лице сред копривата, но беше закъсняла. Знаеше, че който реди мантрите, е видял светлината.

– Кой е там? Кой е там?! Виждам те!

Робин бавно се надигна и седна, като в същото време тикна зад себе си фенерчето, писалката и листа.

– Лин… здравей – каза.

Този път момичето беше само. По пътя мина кола и фаровете ѝ се плъзнаха по Лин. Робин видя, че бледото ѝ лице беше мокро от сълзи и че ръцете ѝ са пълни с растения, изтръгнати с корените. Взираха се сякаш много дълго една в друга, макар че в действителност бе продължило само секунди.

– З-з-защо си тук?

– Имах нужда от чист въздух – отвърна Робин и отвътре я сграбчи спазъм заради несръчната лъжа. – А после… малко ми се зави свят, та поседнах. Напоследък беше напрегнато, нали? Покрай Ван и… и всичко друго.

Робин видя на слабата лунна светлина как момичето насочи очи между дърветата към най-близката камера.

– Но з-з-защо точно тук все пак?