Отприщен гроб

Страйк удари с длан телефона и изтри съобщението.

Знаеше защо Шарлот отива толкова далеч: най-сетне бе признала пред себе си, че Страйк няма да се върне повече при нея. В продължение на шест години бе вярвала, че копнежът, който не успяваше да заличи у себе си, съществува и у него, че красотата и уязвимостта ѝ, както и дългата им споделена история ще ги събере пак без значение от всичко случило се, без значение от неговата решимост да сложи точка завинаги. Проблясъците на интуиция у Шарлот и невероятната ѝ способност да надушва слаби места винаги я бяха правили малко нещо вещица. Правилно бе отгатнала, че той трябва да е влюбен в съдружничката си, и тази ѝ увереност я бе издигнала до нови висини на отмъстителност.

Той би искал да се успокоява с вярването, че заплахите на Шарлот са празни, но не можеше: познаваше я твърде добре. В главата му се изграждаха различни сценарии, всеки по-разрушителен от предишния: Шарлот отиваше пред дома на Шарлот, Шарлот издирваше Мърфи, Шарлот изпълняваше заканата си и проговаряше пред медиите.

Беше изпитал дребно злорадство в пъба с Мърфи, когато отказа да разкрие какъв злепоставящ факт може да е чул от Уордъл за него. Сега виждаше това като опасен риск, който бе поел. Райън Мърфи не би имал никаква лоялност към него, ако Шарлот решеше да му разкрие какъв „в действителност“ е Страйк или да излее върху Робин отровата, приготвена за пресата.

След една минута или може би десет Страйк осъзна, че все още стои изправен до бюрото на Пат с напрегнат всеки мускул във врата и ръцете му. Офисът му изглеждаше странен, почти чужд със светещото горно осветление и тъмните прозорци. Когато тръгна към вратата с гравирани върху нея имената на двамата съдружници, единствената утеха в създалата се ситуация бе знанието, че Шарлот нямаше как да се изправи срещу Робин, докато тя още беше в Чапман Фарм.

62

Деветка на втора позиция:

Да си отзивчив към глупаците носи добър късмет.

„Идзин“, или „Книга на промените“

В колата си на път към дома на семейство Хийтън в Кроумър Страйк научи, че Британия е решила да напусне Европейския съюз. Той изключи радиото, след като един час слуша коментатори, излагащи предположения какво би означавало това за страната, и си пусна студийния албум „Swordfishtrombones“ на Том Уейтс.

Би могъл сам да прибере последното писмо на Робин по път на връщане от Кроумър, но вече бе възложил тази задача на Мидж. Беше го направил веднъж и установи колко е трудно за човек с липсващ половин крак да се прехвърля през зид и плет от бодлива тел, без да се нарани или да падне в копривата от другата страна. И все пак преднамерено избра да мине покрай входа към Лайън Маут и Чапман Фарм, макар при нормални обстоятелства последно да би поел по този маршрут. Неизбежно бе споходен от още неприятни спомени при вида на електрическата порта и странната кула на хоризонта, напомняща гигантска шахматна фигура. Спомни си как на единайсетгодишна възраст бе убеден, че тя има нещо общо с братята Краудър, че е един вид наблюдателница и макар никога да не бе знаел какво точно се случва в бараките и палатките, вътрешната му антена за злото го бе карала да си представя затворени в кулата деца. Фактът, че в този момент Робин бе тъй близо, но недостижима, никак не повдигна духа му и той се отдалечи от Чапман Фарм в още по-лошо настроение от това по време на закуска, когато мислите му бяха доминирани от заканите на Шарлот предишната вечер.

Тъй като беше корнуолец, близостта на океана обикновено го ободряваше, но при влизането в Кроумър видя много стари сгради с каменни стени от заоблени късове кремък и те неприятно му напомниха фермерската къща, където Леда бе изчезвала периодично, за да води дискусии на тема философия и политика, като оставяше децата си без надзор и незащитени.

Остави беемвето си на паркинг по средата на града и излезе навън под схлупеното небе. Семейство Хийтън живееха на Гардън Стрийт, която бе наблизо и се стесняваше в пешеходна алея с приближаването си до океана, който се виждаше между старите къщи като малък зеленикаво-син квадрат под облачното сиво небе. Къщата им беше от лявата страна на улицата: солидна на вид редова постройка с тъмнозелена входна врата, която се отваряше директно от тротоара. Страйк си представяше, че е шумна в ежедневието при всички пешеходци, движещи се към и от брега, магазините и пъб „Уелингтън“.

Потропа по вратата с чукче във формата на подкова и отвътре яростно залая куче. Отвори жена, малко над шейсетгодишна, с късо подстригана платиненоруса коса и тен с цвета и текстурата на износен гьон. Кучето – малко, пухкаво и бяло, бе притиснато към едрата ѝ гръд. За момент Страйк помисли, че е сбъркал къщата, защото зад гърба ѝ отвътре дори през лая на кучето се чуваше силен дружен смях.

– Дойдоха приятели – съобщи сияеща тя. – Искаха да ви видят. Всички са много развълнувани.

Сигурно се шегуваш с мен.

– Доколкото разбирам, вие сте…