Отприщен гроб

– Шели Хийтън – каза тя и протегна ръка, върху която подрънкваше масивна златна гривна с висящи талисманчета. – Влизайте. Лен е там вътре с другите. А ти замълчи, Дили.

Лаят на кучето утихна. Шели поведе Страйк по тъмен коридор и се озоваха в удобна, но не прекалено голяма дневна, която изглеждаше пълна с хора. Размазани силуети на летовници минаваха в двете посоки покрай прозорците с тюлени завеси; както бе очаквал Страйк, шумът от улицата беше неспирен.

– Това е Лен – посочи Шели към едър червендалест мъж с най-очебийното заресване над плешивина, което Страйк бе виждал от години. Десният крак на Ленард Хийтън, поставен в гипсов ботуш, бе изпънат върху тумбеста мека табуретка. Масичката до него бе отрупана със снимки в рамки, повечето на кучето в ръцете на Шели.

– Ето го и него – обяви на висок глас Лен Хийтън и предложи потна ръка, украсена с масивен пръстен с монограм. – Камерън Страйк, предполагам.

– Да, същият – отвърна Страйк и се ръкува.

– Ей сега ще приготвя чая – каза Шели, като оглеждаше Страйк с жаден интерес. – Не започвайте без мен.

Тя пусна на пода кученцето и излезе, съпроводена от подрънкването на гривната.

– Това са нашите приятели Джордж и Джилиън Кокс – каза Ленард Хийтън и посочи към канапето, където седяха притиснати трима пълни индивиди, също около шейсетте. – А това е Сузи, сестрата на Шели.

Любопитните очички на Сузи приличаха на стафиди върху лицето ѝ подобно на превтасало тесто. Джордж, чието шкембе почти опираше в коленете, беше напълно плешив и изглеждаше леко задъхан, макар да бе неподвижен. Джилиън, с къдрава бяла коса и очила със сребърни рамки, заяви гордо:

– Аз съм тази, с която говорихте по телефона.

– Сядайте – подкани Хийтън и посочи на Страйк креслото с гръб към прозореца точно срещу неговото. – Доволен ли сте от референдума?

– О, да – отвърна Страйк, като прецени по изражението на Лен Хийтън, че това е правилният отговор.

През няколкото минути, докато съпругата на Хийтън се движеше между дневната и кухнята с чай, чаши, чинии и лимонов кейк, като редовно подвикваше: „Чакайте ме, искам да чуя всичко!“, Страйк имаше достатъчно време да осъзнае, че трите блондинки, приклещили го в ъгъл на кръщенето, на което той бе кръстникът, са били просто аматьорки във вдигането на шум. Седналите на канапето го бомбардираха с въпроси и не само за сензационните му случаи, попаднали в медиите, а и за родителите му, за липсващия му половин крак и дори – тук решимостта му да бъде благ за малко да се изпари – за връзката му с Шарлот Камбъл.

– Беше отдавна – отговори толкова твърдо, колкото бе възможно, без да излиза от границите на учтивостта, после се обърна към Ленард Хийтън. – Значи току-що се връщате от Испания?

– Да – кимна Ленард, чието чело се белеше от загара. – Взехме си къщичка във Фуенхирола, след като продадох бизнеса си. Обикновено сме там от ноември до април, но…

– Той взе че си счупи шибания крак – заяви Шели, която най-после седна на стол до съпруга си с бялото кученце на коляното си и все така жадно втренчена в Страйк.

– Я по-кротко с такива думи – смъмри я Ленард, но с подсмихване.

Имаше вид на типа шегаджия, свикнал да контролира разговорите, но явно не възразяваше, че временно е изместен от Страйк като център на вниманието, може би защото на него и жена му им се нравеше да играят импресарска роля, като са довели важна персона за забавление на приятелите си.

– Кажи му с какво се занимаваше, когато го счупи – подкани Шели мъжа си.

– Това пък какво общо има? – все така с подхилкване отвърна Ленард и не му личеше да възразява срещу подсказването.

– Хайде, Ленард, кажи му – изкиска се Джилиън.

– Е, тогава аз ще го кажа – заяви Шели. – Миниголф!

– Сериозно? – усмихна се любезно Страйк.

– Шибан миниголф! – възкликна Шели. – Попитах го: „Как успя, по дяволите, да си счупиш крака на миниголф?“.

– Спънах се – обясни Ленард.

– Фиркан – допълни Шели и публиката на канапето избухна в гръмогласен смях.

– Млъкни бе, жена – с невинен вид протестира Ленард. – Спънах се. На всеки може да се случи.

– Интересно как все на теб се случва – подхвърли Шели.

– Винаги са такива! – осведоми Страйк кискащата се Джилиън, приканвайки го да се наслади на шутовския хумор на семейство Хийтън. – Не престават!

– Останахме във Фуенхирола, докато той проходи малко от малко – обясни Шели. – Изпуснахме няколко летни резервации, но това е цената, която плащаш, като си взел съпруг, дето си чупи крака, докато се опитва да вкара топка за голф в устата на клоун.

Триото на канапето се заливаше от смях и всички стрелкаха погледи към Страйк да проверят дали се весели както подобава. Той продължаваше да се усмихва правдоподобно, доколкото му се удаваше, и извади бележник и химикалка, при което в стаята настана тишина, вибрираща от възбуда. Перспективата от обсъждането на неочакваната смърт на дете не само не помрачи настроението, но и сякаш имаше стимулиращ ефект върху присъстващите.