Отприщен гроб

– Е, поплака малко, но ако аз бях на нейно място…

– Ти просто я намрази от пръв поглед – отсече Ленард.

– Наведе се да се закача с Бети – изтъкна Шели. – Кой се занимава с куче, когато дете се дави?

– Шок – упорито настоя Ленард.

– Колко дълго отсъствахте вие, господин Хийтън?

– Двайсет минути? Половин час?

– А колко дълго отне на хората от спасителната служба да дойдат?

– Пристигнаха малко след като аз се върнах на брега – отвърна Ленард. – Видяхме светлините на моторницата им, а скоро след това на брега дойде и полиция.

– Като пристигнаха полицаите, тя адски много се уплаши – съобщи Шели.

– Естествено е – каза Ленард.

– Хукна да бяга – посочи Шели.

– Не е.

– Направи го – категорична бе Шели. „Какво е онова там?“ Престори се, че е видяла нещо на брега и тръгна уж да го види. А то само водорасли и камънак там. Търсеше си извинение – отсече Шели. – Искаше да изглежда ангажирана, когато те дойдоха. Ровеше из водораслите.

– Това не значи, че е избягала – възрази Ленард.

– Не ми разправяй как е взела купчинка водорасли за седемгодишно дете. Играеше театър за пред полицията. Един вид, вижте ме как опитвам всичко, та да я намеря. Не, не я харесах и толкова – ненужно уточни Шели към Страйк. – Крайно безотговорна. Вината беше нейна.

– Спомняте ли си какво стана, като дойде полицията?

– Попитаха я как с момиченцето са се озовали там, защото тя не беше от местните – отвърна Шели.

– Тя ни заведе при стар пикап на паркинга, целия оклепан с кал и слама – включи се Ленард. – Каза, че били от фермата, където е онази Църква на откачалки. Нагоре към Ейлмъртън.

– Вие вече знаехте за Универсалната хуманитарна църква, така ли? – осведоми се Страйк.

– Едни наши приятели от Фелбриг ни казаха за нея – отговори Шели.

– Откачалки – повтори Ленард. – И тъй, докато стояхме на паркинга, от полицията ни казаха, че отиваме в участъка да дадем показания. Обясних им, че трябва да пътуваме за погребение. Момичето плачеше. Тогава старата Мюриъл излезе от кафенето да види какво става.

– Говорите за Мюриъл Картър, която е видяла Чери да води Дайю към плажа ли? –

– О, добре сте се подготвили – възкликна Шели, възхитена от щателния подход на Страйк, който толкова бе притеснил Джордан Рийни. – Да, същата. Държеше кафене в тази част на брега.

– Познавахте ли я?

– Никога не бяхме разговаряли с нея преди случката – отвърна Шели, – но после вече се познавахме. Тя каза на полицията, че видяла Чери да изнася на ръце момиченцето от пикапа и да отива надолу към плажа. Решила, че е глупава постъпка по това време на деня, като видяла Чери да носи и кърпи.

– Мюриъл е била много рано в заведението си – отбеляза Страйк. – Трябва да е било… колко? Пет сутринта?

– Кафе машината им се повредила – обясни Ленард. – С мъжа ѝ се опитвали да я оправят преди началото на работното време.

– О, ясно – промърмори Страйк и си го записа.

– Мюриъл каза, че детето било сънено – посочи Шели. – После споделих с Ленард, че надали е настоявало да се топне, това си беше само оправдание. Според мен Чери е искала да поплува, не малката.

– Абе ти няма ли да мирясаш, жено? – скастри я Ленард, преди да се обърне към Страйк. – Мюриъл е решила, че детето е сънено само защото Чери я е носела на ръце. Хлапетата обичат да ги носят, това нищо не означава.

– Ами онова, което излезе на изслушването в съда? – остро отвърна на мъжа си Шели. – За плуването? Кажи му. – Но преди Ленард да е отворил уста, продължи сама. – Чери е била шампион по плуване. Каза го на свидетелското място в съда.

– Шампион – присмехулно извъртя очи Ленард. – Никакъв шампион не е била, просто я е бивало като дете.

– Била е в отбор, печелила е медали – все така към Страйк продължи Шели.

– И какво? – вдигна рамене Ленард. – Да не е престъпление?

– Ако аз бях шампион по плуване, щях да остана във водата, та да помогна на детето, нямаше да изляза на брега – отсече Шели и получи одобрително мърморене откъм канапето.

– Това е интересно – каза Страйк и Шели очевидно се развълнува. – Спомняте ли си как на изслушването се стигна до въпроса за плувните умения на Чери?

– Аз си спомням – закима Шели. – Тя сама се опита да изкара как не било безотговорно да заведе детето в морето, защото самата тя била добра плувкиня. После казах на Лен: „Все едно медалите ти помагат да виждаш в тъмното. Все едно оправдават глупостта да вкараш в Северно море дете, дето не може да плува“.

– Значи на изслушването е било установено, че Дайю не е можела да плува?

– Да – отвърна Ленард. – Майка ѝ каза, че така и не се е научила.

– Хич не я харесах тази майка – заяви Шели. – На вещица приличаше.

– Каза, че била с някаква роба, нали? – обади се Сузи от канапето.

– Дълга черна роба – кимна Шели. – Човек, като отива в съда, се облича прилично. Уважението към институцията го изисква.

– Такава им е религията – изтъкна Ленард, забравил как преди малко е нарекъл членовете на Църквата откачалки. – Не може да спреш хората да си следват законите на религията.