Отприщен гроб

– Много мило от ваша страна, че приехте да се срещнем – обърна се Страйк към съпрузите Хийтън. – Както казах, интересува ме разказ на очевидци на случилото се в онзи ден на брега. Разбирам, че е минало много време оттогава, но…

– Ами ние бяхме станали рано – подхвана нетърпеливо Шели.

– Щом се зазори – допълни Ленард.

– Преди съмване – поправи го Шели. – Още беше тъмно.

– Трябваше да пътуваме за Лестър…

– За погребението на леля ми – вметна Шели.

– Не можеш да оставиш малтийска болонка сама у дома, ще обърне всичко наопаки – каза Ленард. – Така че трябваше да я изведем да си свърши работата, преди да я качим в колата. През туристическия сезон не е позволено да извеждаш кучета по брега…

– Но Бети беше дребничка, същата като Дили, а и ние винаги всичко събираме – довърши доволно Шели и след моментно объркване Страйк схвана, че става дума за кучешките изпражнения.

– Тъй че я поведохме по брега, ей нататък – посочи вляво Ленард. – А момичето се появи от тъмното с писъци.

– Леле как ме уплаши само – сподели Шели.

– Помислихме, че става дума за сексуално нападение – поясни Ленард не без нотка на наслада.

– Спомняте ли си какво каза тя?

– „Помогнете, помогнете, тя потъна“, нещо такова – цитира Ленард.

– „Мисля, че се удави“ – допълни Шели.

– Решихме, че говори за куче. Кой ходи да плува в пет сутринта в Северно море? Тя беше по бельо, вир вода – подсмихна се Ленард и размърда закачливо вежди.

Шели перна мъжа си с опакото на дланта си.

– Дръж се прилично – скара му се и пусна усмивка към Страйк, а седналите на дивана прихнаха.

– Не беше ли с бански костюм? – попита Страйк.

– По бельо – повтори Ленард ухилен. – А беше адски студ.

– Помислих, че се е съблякла, та да влезе след кучето – каза Шели. – Изобщо не ми хрумна, че е плувала.

– И е викала: „Помогнете, тя потъна“? – пожела да уточни Страйк.

– Да, нещо такова – потвърди Ленард. – После каза: „Ние бяхме ето тук“ и хукна към…

– Не беше така – прекъсна го Шели. – Помоли ни да повикаме бреговата охрана.

– Няма такова нещо – възрази Ленард. – Първо ни показа нещата им.

– Нищо подобно – отрече Шели. – Каза: „Викайте бреговата охрана“.

– Че аз как тогава им видях нещата?

– Видя им нещата, след като се върна, заплес такъв – тросна се Шели и отново предизвика веселба на канапето.

– За какви неща става дума? – попита Страйк.

– Хавлиени кърпи и дрехи… Роклята на момиченцето и обувките ѝ – отговори Шели. – Тя ме заведе при тях и като видях обувките, разбрах, че говори за дете. Ужас – коментира, но с небрежен тон.

На Страйк му стана ясно, че за семейство Хийтън удавянето е случка от далечното минало. Дори да бе предизвикало шок у тях преди две десетилетия, той отдавна бе отминал.

– И аз дойдох с вас – настояваше Ленард. – Не се канех да викам бреговата охрана заради куче. Там бях, видях обувките…

– Добре, Ленард, беше с нас, нека е твоето – извъртя очи в гримаса Шели.

– И тогава аз отидох да телефонирам на бреговата охрана – отсече Ленард удовлетворен.

– А вие останахте с Чери, така ли, госпожо Хийтън?

– Да. Попитах я: „За какъв дявол влязохте във водата толкова рано сутринта?“.

– А тя какво ви отговори?

– Че малката искала да се топне.

– После казах на Шели, че ей за това служи думата „не“ – намеси се Ленард. – Всяко лято виждаме такива разглезени деца. Ние си нямахме свои…

– Че как бих могла и с деца да се разправям, като все ми сервираш по нещо. Като да си счупиш крака, докато играеш на миниголф – отвърна Шели, с което предизвика кикот на канапето. – На теб трябва да казвам „не“ по-често.

– Ти прекалено често ми казваш „не“, та затова нямаме деца – заяви Ленард, с което извика шумен смях не само у тримата гости, но и у жена си.

– Чери сподели ли с вас какво се е случило в морето? – търпеливо се обърна Страйк към Шели.

– Да, каза, че момиченцето влязло твърде надълбоко и потънало. Тя се опитала да я сграбчи за косата, но не успяла, тъй че се върнала на брега. Тогава видяла нас и се затичала насреща ни.

– Как ви изглеждаше Чери? Разстроена ли?

– Повече уплашена, отколкото разстроена, така ми се стори – отвърна Шели.

– На Шели тя никак не ѝ хареса – вметна Ленард.

– Ама на него му хареса, защото оплакна очи рано сутринта – подхвърли Шели и отново събуди хор от смях. – Каза ми, че за малко и тя не се удавила, имало силно течение. Търсеше съчувствие за себе си, когато беше загинало дете.

– Коравосърдечна си към нея…

– А ти другаде беше корав тогава, Лен – отсече Шели, с което предизвика скандализиран смях откъм Джордж, Джилиън и Сузи, а двамата Хийтън отправиха тържествуващи погледи към Страйк, сякаш го предизвикваха да си припомни кога друг път се е веселил толкова при разследване на случай. Детективът усети болка в челюстта от постоянните насилени усмивки.

– А тя се и хилеше отгоре на всичко – продължи Шели. – Казах ѝ да се облече, та да не стърчи в този неприличен вид и тя взе, че се изхили.

– От нерви – поясни Ленард. – Беше в шок.

– Теб те нямаше тогава – сряза го жена му. – Беше на телефона.

– Значи не мислите, че е била искрено разстроена заради удавянето на Дайю, така ли, госпожо Хийтън? – попита Страйк.