Отприщен гроб

– Мен ако питате, Чери е била тази, дето е искала да поплува – обърна се Шели към Страйк, като пренебрегна репликата на мъжа си. – На детето му се е спяло, не е настоявало то да влязат в морето. Било е идея на Чери.

– Няма как да го знаеш – възрази Ленард.

– Та аз не съм казала, че го знам. Подозирах го – високомерно уточни Шели.

– Спомняте ли си Чери да е споменавала някакви подробности за плувната си кариера? – поинтересува се Страйк. – Име на клуб? Къде е тренирала? Опитвам се да открия Чери и ако попадна на нейни съотборници или на треньора…

– Я почакайте – оживи се Ленард.

– Какво? – тросна му се Шели.

– Аз може да съм от помощ тук.

– Ти да видиш! – скептично промърмори Шели.

– След заседанието в съда говорих с нея. Тя плачеше навън пред залата. Един роднина на момиченцето ѝ говореше нещо, май ѝ се караше. Побърза да се махне, когато аз се приближих – заразказва Ленард и леко изпъчи гърди. – Домъчня ми за нея и ѝ казах: „Знам, че си направила всичко по силите си, миличка“. Теб те нямаше там, беше отишла до тоалетната – изпревари той коментара на Шели. – А тя ми отвърна с плач: „Но аз можех да спра това“ и после…

– Я почакайте – спря го Страйк. – Казала е: „Но аз можех да спра това“?

– Да – потвърди Ленард.

– Това ли бяха точните ѝ думи, плач: „Но аз можех да спра това“? Не „Аз можех да я спася“?

Ленард се поколеба и приглади разсеяно редките кичури посивяла коса, които крайно неуспешно прикриваха плешивината му.

– Да, думите ѝ бяха: „Но аз можех да спра това“ – отговори.

– Не може след толкова време да помниш точните ѝ думи – подхвърли презрително Шели.

– Я млъкни най-сетне, жено – подкани я Ленард за втори път, но вече не се усмихваше. – Помня ги, защото ѝ отговорих: „Нищо на света не може да спре подводно течение“. Тогава тя каза: „Никога повече няма да плувам“. Рекох ѝ, че ще е глупаво, след като е спечелила медали за това, а тя се засмя…

– Засмяла се! – възмути се Шели. – Много смешно, че умряло дете!

– Започна да ми разправя какво е спечелила и тогава ти се върна от тоалетната – каза Ленард на Шели. – Обясних ѝ, че трябва да се връщаме при Бети, и се разделихме. Но знам, че е тренирала на открито, защото…

– Защото сигурно пак си я видял в главата си по бельо – вметна Шели и стрелна с очи публиката си, но никой не се засмя. Вече всички бяха заинтригувани от историята на Ленард.

– Било плаж или открит плувен басейн, нещо такова каза. Ти винаги си била зле настроена към това момиче – упрекна съпругата си той. – Не беше толкова лоша, колкото я изкарваш.

– Вината беше нейна – упорстваше Шели и получи полугласна подкрепа от другите две жени. – Да вкараш в морето дете, дето не може да плува, още по тъмно сутринта! По-голяма глупост от това, здраве му кажи! А пък аз говорих с лелята на момиченцето, докато бях в тоалетната – съобщи тя в желанието си да се изравни по точки с Ленард, който бе предизвикал такъв интерес у Страйк. – Тя се съгласи кой е виновникът в ситуацията и благодари на мен и Ленард, задето сме алармирали бреговата охрана. Призна, че е облекчена, задето всичко е свършило. Аристократична жена – добави Шели, – но много мила.

– Почти приключваме, само няколко въпроса още – каза Страйк и огледа бележките си да провери дали не е пропуснал нещо. – Видяхте ли някой друг на плажа, преди да се появят от полицията?

– Не, нямаше никой… подхвана Шели, но Ленард заговори през нея.

– Имаше. Онзи, дето беше излязъл да тича.

– О, да, онзи – неохотно призна Шели. – Ама той нямаше нищо общо.

– Кога го видяхте? – попита Страйк.

– Притича покрай нас малко след като се озовахме на брега – отговори Ленард.

– Тичаше към мястото, където срещнахте Чери, или в другата посока?

– В другата – каза Ленард.

– Спомняте ли си как изглеждаше?

– Едър мъж, но само толкова. Тъмно беше – вдигна рамене Ленард.

– И само тичаше, не носеше нещо?

– Не, нищо не носеше – отвърна Ленард.

– Предвид момента би трябвало да е минал покрай Чери и Дайю, когато са били още на плажа, не мислите ли? Или веднага, след като са влезли във водата?

Съпрузите Хийтън се спогледаха.

– После е било – каза Ленард. – Не повече от пет минути след като го видяхме, тя изскочи от морето и крещеше.

Страйк записа нещо в бележника си, после попита:

– Да сте чули или видели плавателни съдове в морето… преди да пристигне моторницата на бреговата охрана?

И двамата поклатиха глави.

– И пикапът беше празен, като отидохте при него?

– Да, празен и заключен – отвърна Ленард.

– Знаете ли колко дълго от бреговата охрана търсиха тялото?

– О, продължиха няколко дни – каза Ленард.

– На изслушването в съда казаха, че сигурно е потънала надолу и се е закачила в нещо – спомни си Шели. – Много тъжна история – промълви и почеса ушите на кученцето. – Като се замисли човек… горкото детенце.

– И нещо последно – каза Страйк. – Дали помните друго удавяне на този бряг през 1988 година? Жена е получила пристъп във водата недалеч от брега.

– Я почакайте – обади се Джордж със свирещите гърди от канапето. – Осемдесет и осма? Аз го помня. Бях там.

Останалите го погледнаха изненадани.