Отприщен гроб

Тъкмо бе взела вестника от стойката, за да прочете статията, когато в далечината зърна облечена в бяло фигура. Дзян приближаваше с бясно изражение на лицето. Робин бързо върна вестника на мястото му, извъртя се и забърза в посоката, откъдето бе дошла: не вярваше Дзян да я е видял, а нямаше желание да го среща. Като вървеше бързо по тясна пешеходна странична улица, влезе в безистен, който преди това не бе забелязала. Погледна назад и видя Дзян да минава пред замъка и да изчезва от поглед.

Безистенът, в който Робин стоеше сега, беше стар и красив, с висок сводест стъклен таван, с плочки в стил ар нуво над витрините на магазините и висящи лампи във форма на камбани. Отчаяно копнееща за още връзка с външния свят, Робин продължи напред в търсене на павилион за вестници, когато с крайчеца на окото си мерна бяло петно.

През пролука между шарени кукли, изложени на витрината на магазин за играчки, видя Емили с бръснатата ѝ глава да стои пред рафтовете с детски играчки и да се взира в тях като хипнотизирана, притиснала към гърдите си кутията за дарения.

След миг на смайване Робин затича обратно и влезе в магазина. Като пристъпваше безшумно с маратонките си, заобиколи края на един ред рафтове.

– Емили?

Емили подскочи и се втренчи в Робин, сякаш не я беше виждала преди.

– Ъъ… хората те търсят. Ти… какво правиш?

Неприязънта, понякога примесена и с гняв, която Емили демонстрираше в Чапман Фарм, бе изчезнала. Лицето ѝ стана тебеширенобяло и тя силно се разтрепери.

– Спокойно… – Робин сякаш говореше на дезориентиран човек, попаднал в инцидент.

– Тайо сърдит ли е? – прошепна Емили.

– Разтревожен е – отвърна Робин не напълно искрено.

Ако не бе наясно, че няма как да е така, би си помислила, че Емили е взела някакъв стимулант. Зениците ѝ бяха разширени, а на бузата ѝ потрепваше мускул.

– Правих му онова… сещаш се… в Стаята за уединение… онова, дето им лапаш…

– Да – побърза да я прекъсна Робин, притеснена от детските гласове от другата страна на рафта.

– …затова той ми позволи да дойда в Норич.

– Ясно – каза Робин.

Няколко варианта на действие пробягаха през главата ѝ. Можеше да се обади на Страйк и да провери може ли той да прибере Емили; да посъветва Емили да позвъни на роднина, ако имаше такъв извън Църквата; да каже на Емили да се обърне към полицията, но всички тези предложения неизбежно биха разкрили липсата на лоялност на Робин към УХЦ и ако Емили откажеше, то Робин щеше да остави собствената си сигурност в ръцете на жена, която сега се тресеше неконтролируемо пред нея сред мебелирани кукленски къщички.

– А ти защо толкова много искаше да дойдеш в Норич? – попита тихо Робин. Беше сигурна в отговора, но искаше да го чуе от Емили.

– Канех се да… само че не мога. Ще се стигне дотам, че ще се самоубия. Точно срещу това ни предупреждават. Не можеш да оцелееш тук, навън, щом веднъж си стигнал до осма стъпка. Явно съм по-близо до чистия дух, отколкото съм си мислила – отвърна Емили и направи опит да се засмее.

– Това не го знаех. – Робин пристъпи по-близо до Емили. – За стъпка осем.

– „Аз съм господар на душата си“ – изрече Емили и Робин разпозна мантрата на Откраднатия пророк. – Щом духът ти истински еволюира, вече не можеш да се присъединиш към материалистичния свят. Той ще те убие.

Погледът на Емили се отклони отново към рафтовете: малки фигурки на животни, облечени като хора, семейства с родители и деца и обзаведените им къщи.

– Виж – посочи тя на Робин животните. – Всичко това е материално притежание. Мънички плътски обекти и къщите им… всичките в кутии. Сега и аз ще ида в кутия – каза Емили отново със смях, който прерасна в ридание.

– Каква кутия?

– Правят го, като си бил лош – прошепна Емили. – Много лош…

Умът на Робин работеше на бързи обороти.

– Слушай – заговори тя. – Ще им кажем, че си имала нужда да идеш до тоалетната, но там ти е прилошало, чу ли? Почти си припаднала, една жена е дошла да ти помогне и не ти е позволила да си тръгнеш, докато не си възвърнала цвят на лицето си. Аз ще потвърдя… ще кажа, че като съм влязла в тоалетната, жената е заплашвала да повика линейка. Ако и двете разправим едно и също, няма да те накажат, нали така? Аз ще потвърдя думите ти – повтори тя. – Всичко ще е наред.

– И защо ще ми помагаш? – попита с недоверие Емили.

– Защото искам.

Емили повдигна отчаяно кутията си за помощи.

– Не събрах достатъчно.

– Мога да помогна. Чакай тук.

Робин остави Емили без притеснение, защото виждаше, че е парализирана от страх и няма да помръдне от мястото си. Момичето на касата, което си бъбреше с млад мъж, подаде разсеяно ножици на Робин, които извади изпод щанда. Робин се върна при Емили и използва върха на ножиците да продупчи кутията за дарения.

– Нещичко ще трябва да задържа, защото Вивиън видя, че пускат пари в кутията – обясни Робин, като изпразни повечето от парите и ги тикна в кутията на Емили. – Ето, готови сме.

– Защо правиш това? – прошепна Емили, докато гледаше как Робин пуска в нея последната банкнота от пет лири.

– Казах ти, така искам. Стой тук, трябва да върна ножиците.