Отприщен гроб

Когато се върна, завари Емили точно където я беше оставила.

– Е, да тръгваме ли към…

– Брат ми се самоуби и вината беше изцяло наша – изрече Емили с треперещ глас. – Моя и на Бека.

– Няма как да си сигурна.

– Сигурна съм. Ние му го причинихме. Той се е застрелял. В материалистичния свят лесно можеш да се сдобиеш с оръжие – заяви Емили и хвърли притеснен поглед към хората, минаващи покрай витрината, като че уплашена, че може да са въоръжени.

– Може да е било нещастен случай – каза Робин.

– Не, твърдо не е било. Бека ме накара да подпиша едно нещо… каза ми, че съм потиснала в съзнанието си какво ни е причинил той. Тя все така прави. – Дишането на Емили бе бързо и плитко. – Казва ми какво е било и какво не е било.

Въпреки искрената загриженост на Робин за Емили и спешната ѝ необходимост да се върне при групата това бе шанс, който не можеше да пропусне.

– За кое Бека казва, че не е било?

– Това не мога да ти го кажа. – Емили отклони поглед към семействата от животни в увитите им с целофан кутии. – Виж – посочи тя семейство от четири прасета. – Прасета демони… това е знак – промълви и задиша още по-учестено.

– Емили, те са просто играчки – зауспокоява я Робин. – Не са свръхестествени, никакъв знак не са. На мен всичко можеш да кажеш, няма да те издам.

– Последният, който ми го каза в Бирмингам, не го е мислил истински… той…

Емили се разплака. Поклати глава, когато Робин утешително положи длан върху ръката ѝ.

– Недей, недей… само ще си изпатиш, задето си добра с мен… Не бива да ми помагаш, Бека ще се погрижи да те накажат…

– Не ме е страх от Бека – отсече Робин.

– А трябва – каза Емили, като задиша дълбоко в опит да се овладее. – Тя би направила всичко, за да защити мисията. Всичко… аз ли не знам?

– Как би могла ти да застрашиш мисията?

– Защото… – подхвана Емили, като се взираше в мънички панди с розов и син памперс – знам разни неща… Бека казва, че съм била твърде малка, за да помня… – И после Емили изля поток от думи. – Само че не бях толкова малка, бях на девет години. Знам го, защото ме преместиха от детското спално помещение, след като това се случи.

– След като кое се случи?

– След като Дайю стана „невидима“ – отвърна Емили и тонът ѝ поставяше кавички около думата. – Още тогава знаех, че Бека лъже, но се правех, че е така, защото… – от очите ѝ отново бликнаха сълзи – аз обичах… обичах…

– Обичала си Бека?

– Не… не нея… няма значение, няма значение…Не бива да говоря за това. Забрави го, моля те…

– Ще го забравя – излъга Робин.

– А Бека ми казва, че непрекъснато лъжа – продължи Емили в усилие да се успокои и избърса лицето си. – Откакто замина… имам чувството, че не е която беше преди.

– А тя кога замина? – поинтересува се Робин.

– Преди цяла вечност… пратиха я в Бирмингам. Разделят плътските обекти… сигурно са си помислили, че сме прекалено близки… и когато се върна оттам, беше се превърнала в една от тях… Не дава дума да се издума срещу тях, дори срещу Мадзу… Понякога ми се иска да изкрещя истината, но… това е егомотивация…

– Не е егомотивация да кажеш истината – възрази Робин.

– Не бива да говориш така – предупреди я Емили. – Тъкмо заради такива приказки ме преместиха.

– Аз се присъединих към Църквата, за да открия истината – каза Робин. – Ако тя е просто поредното място, където истината не бива да се казва, тогава не желая да остана.

– „За едно събитие може да има хиляда различни спомена. Само на Благословената Божественост е известна истината“ – цитира Емили от „Отговорът“.

– Но истина съществува – настоя Робин. – Не всичко е мнения и спомени. Съществува истина.

Емили погледна Робин с примесено със страх възхищение и попита:

– Ти вярваш ли в нея?

– В кого? В Бека?

– Не. В Удавената пророчица.

– Аз… мисля, че да.

– Е, а не бива – прошепна Емили. – Тя не беше каквато казват, че е била.

– Какво имаш предвид?

Емили погледна към витрината на магазина, после каза:

– Тя все правеше разни тайни неща във фермата. Забранени неща.

– И какви точно?

– Неща в хамбара и гората. И Бека го е видяла. Казва, че съм си измисляла, но тя знае какво ставаше. Знам, че си спомня – изрече с отчаяние Емили.

– Какво си виждала Дайю да прави в хамбара и в гората?

– Не мога да ти кажа – отвърна Емили. – Но знам, че тя не умря. Това го знам.

– Какво? – стъписана промълви Робин.

– Тя не е мъртва. Там е някъде, вече пораснала. Никога не се е удав….

Емили ахна сподавено. Робин се обърна: жена с бяла блуза и панталони се бе показала иззад рафтовете и Робин разбра, че за миг Емили я е взела за член на УХЦ. Двете ѝ момченца започнаха да мрънкат за модели от серията „Локомотиви Томас“.

– Аз искам Пърси! Ето го Пърси! Искам Пърси.

– Наистина ли ще кажеш, че съм била пред припадък? – прошепна Емили на Робин. – Онова там, за тоалетната?

– Да, разбира се – отвърна Робин. Боеше се повече да притиска Емили сега, но бе обнадеждена, че е установила разбирателство помежду им, което да се запази и във фермата. – Готова ли си да тръгнем сега?

Емили кимна, като още подсмърчаше, и последва Робин навън от магазина. Бяха изминали само няколко крачки в безистена, когато Емили улови Робин за ръката.