Отприщен гроб

– Мислех…

– …че това би било показателно за егомотивация? Ни най-малко. Аз имам максима: предпочитам откровен скептик пред сто, които вярват, че познават Бог, но в действителност се опияняват от собствената си набожност. Само че тази липса на любопитство и опониране ме заинтригува, защото ти не си склонна към пасивно подчинение, нали? Неведнъж си го показвала.

Докато Робин се чудеше какво да отговори на това, отвън се разнесе шум от движение, стържене от обувки по пода и после прозвуча гласът на Лин:

– Н-н-не искам да отивам… Н-н-не!

– Музика – каза Уейс, пусна приборите си на масата, при което те изтракаха, и се изправи. Отиде спокойно при дискретно поставен в стената панел, натисна бутон и стаята се изпълни с класическа музика. Робин чу входните врати на къщата да се затръшват. Имаше време да си припомни, че Лин почти сигурно бе родна дъщеря на Уейс, преди той да седне на канапето и да заговори, сякаш нищо не бе станало.

– Та така, озадачен съм от теб, Артемида. От една страна – пасивност, безпрекословно подчинение, безукорна работна етика, дневник, в който не се задават въпроси, голямо дарение на Църквата. Но от друга – силна и динамична индивидуалност. Извън семинарите, посветени на доктрината, се опълчваш на авторитетите и оказваш съпротива да се ангажираш по-дълбоко с нормите на Църквата. Демонстрираш силна материалистична привързаност към важността на тялото и го поставяш над нуждите на духа. Откъде тези противоречия, Артемида?

Робин, почувствала малко сила у себе си, след като се подкрепи с храна и вода, отвърна:

– Опитвам се да се уча и да се променя. Бях много склонна към спорове, преди да се присъединя към Църквата. Тъкмо затова годеникът ми скъса с мен. Предполагам, че… фалшивата ми същност още присъства, вкопчила се е в мен.

– Много спретнат и логичен отговор – усмихна се отново Уейс.

– Опитвам се да съм честна – изтъкна Робин. Запита се дали, ако се разплаче, ще е по-убедителна. Нямаше да ѝ е трудно да пусне сълзи след шока от последния час.

– Чух – каза Уейс, – че един-единствен път си проявила интерес да оспориш църковната доктрина. Било е в разговор с младия Уил в зеленчуковата градина.

– Не спорех с него – каза Робин и внимаваше да не прозвучи, сякаш се оправдава. – Аз направих грешка, а той ме поправи. Няколко пъти, за да съм точна.

– Е, Уил повече го бива да запомни доктрината, отколкото да я приложи в живота – пак се усмихна Уейс. – Той е умен младеж, но още не е постигнал чистия дух, защото постоянно се препъва на шеста стъпка. Знаеш ли коя е шеста стъпка?

– „Чистият дух знае, че приемането е по-важно от разбирането“ – изрецитира Робин.

– Много добре – похвали я Уейс. – Материалистът търси разбиране, докато чистият дух търси истината. Там, където материалистът вижда противоречия, чистият дух улавя отделните идеи, които са част от цялото, а него само Божествеността може да схване. Уил не може да се освободи от привързаност към материалистичната концепция за знанието. Опитва се, изглежда, че успява, и ето че после отново прави крачка назад.

Уейс погледна изпитателно Робин, но тя не каза нищо, уверена, че ще е опасно да покаже особен интерес към Уил. Като стана ясно, че няма да коментира, Уейс продължи:

– Също така в зеленчуковата градина си опонирала на Дзян в защита на Емили.

– Да – призна Робин. Реагирах инстинктивно, бях…

– Инстинктивно – повтори Уейс. – Интересен избор на дума. Тя е много любима на материалистите. Само когато човечеството се отърве от долните емоции, които наричаме инстинкт, имаме шанс да спечелим в борбата си срещу злото. Но твоят… ще използвам собствената ти дума… инстинкт изглежда особено тясно свързан с Подривните, Артемида.

– Не ви разбирам – каза Робин.

– Уил. Емили. Дори тихичката Лин има своите Подривни тенденции – поясни Уейс.

– Аз почти не познавам никого от тях – поклати глава Робин.

Известно време Уейс не каза нищо. Опразни чинията си, избърса уста с ленената салфетка и чак тогава заговори:

– Чух, че Откровението ти било трудно. Появила се Дайю.

– Да – кимна Робин.

– Тя го прави, когато усеща, че Църквата е под заплаха.

Той погледна към Робин вече без да се усмихва и тя се насили да го погледне и да изобрази на лицето си объркване, а не паника. Големите му тъмносини очи бяха непроницаеми.

– Вие… не мислите, че аз съм заплаха за Църквата, нали?

Думите излязоха като шепот, който не бе преструвка. Гърлото на Робин бе задавено.

– Ами да видим – каза Уейс без усмивка. – Изправи се да те огледам.

Робин остави ножа и вилицата ѝ да паднат в чинията и се изправи.

– Тук – каза Уейс и се отдалечи от канапето до празното място на килима в средата на стаята.

Сега бяха лице в лице един с друг. Робин не знаеше какво следва: понякога Бека или Мадзу ги повеждаха към прости движения от йога като част от медитацията им, а Уейс стоеше, сякаш се канеше да даде физически инструкции.