Отприщен гроб

Робин сгъна писмата си и ги постави в пластмасовия камък, скъса бележките от Райън и Страйк и ги изхвърли на пътя, прекара още две минути да излапа десертчето „Дъбъл Декър“, оставено ѝ от агенцията, а после се отправи обратно през гората.

Изминала беше само десет метра, когато чу кола да забавя скорост зад нея, и се шмугна зад едно дърво. На светлината от интериора на колата видя Баркли и остана да наблюдава как той слезе от маздата, внимателно се прехвърли през оградата от бодлива тел и извади посланията на Робин от тайника. Все така скрита и надзъртаща между клоните, Робин се поколеба дали да не го повика, но не можа да се накара да го стори. От колегата ѝ я деляха едва десет метра, а тя се чувстваше като призрак, на когото не му е работа да си приказва с живите хора. Остана да гледа как Баркли се прехвърли отново през оградата, качи се в колата и отпътува, после се извърна и отново тръгна, като се бореше с напиращите сълзи.

Прекоси студеното поле и най-после се добра до спалното помещение, без да бъде забелязана. Донякъде заради влязлата в организма ѝ захар, но и защото паниката от рискованото ѝ начинание се уталожваше много бавно, Робин остана будна през остатъка от нощта и се почувства почти облекчена, когато камбаната зазвъня, за да събуди всички.

75

Така духовно извисеният човек контролира гнева си

и въздържа инстинктите си.

„Идзин“, или „Книга на промените“

– Какво мислиш?

Страйк току-що бе прочел последното писмо на Робин от Чапман Фарм и погледна Баркли, който го беше донесъл от Норфък преди двайсет минути, а сега стоеше на прага на вътрешния офис и държеше чаша с кафе, приготвено му от Пат.

– Време ѝ е вече да излиза оттам – каза Страйк. – Може би ще имаме достатъчно основание за полицейско разследване, ако не са откарали онова момиче Лин в болница.

– Да – кимна Баркли, – а да не говорим за сексуалното посегателство.

Страйк не каза нищо, а отново насочи поглед към последните редове от писмото на Робин.

и Уейс ме опипа. Не стигна далеч, защото Мадзу и Бека влязоха.

Знам, ще кажеш да изляза, но трябва да разбера дали Уил не може да бъде убеден да напусне. Сега не мога да си тръгна, твърде близо съм. Още една седмица и може да се получи.

Моля те, ако можеш, провери дали Лин е приета в местната болница, тревожа се за нея.

Робин х

– Да, определено трябва да излезе – отсече Страйк. – В следващото писмо ще ѝ пиша да чака до камъка да я приберем. Това вече беше повече от достатъчно.

Тревожеше го не само онова, което Робин описваше като „опипване“ от страна на Уейс – какво всъщност означаваше?, – но и фактът, че тя бе станала свидетел на нещо, силно инкриминиращо Църквата. Естествено, точно с тази цел бе влязла в Чапман Фарм, но Страйк не бе очаквал тя да остане там след видяно тежко провинение, което криеше сериозна опасност. Можеше да разбере защо си е признала, че е видяла Лин с онези растения, но с това тя сериозно се бе компрометирала и би трябвало веднага след случката да излезе. На стената зад него имаше табло, показващо колко хора около Папа Джей са умрели или изчезнали.

– Какво? – попита той с впечатлението, че Баркли току-що му е казал нещо.

– Попитах какво ще правиш тази сутрин?

– О, ще уволнявам Литълджон.

Той извади снимка на телефона си и го подаде на Баркли.

– Първото, което е сторил след връщането си от Гърция, е било да иде при Патерсън. Крайно време е да получа нещо срещу всички пари, които изръсих.

– Чудесно – одобри Баркли. – Може ли да го сменим с човека, който е направил тази снимка?

– Не и ако не искаш до вторник от този офис да изчезне всичко, което става за продан.

– И къде смяташ да го направиш?

– Тук. Той е на път за насам.

– Може ли да остана да гледам? Ще е единственият ми шанс да чуя гласа му.

– Мислех, че ще следиш Франк Две.

– Това ще правя, да. Всъщност ще го гледам как той зяпа Мейо с часове. Ако ще предприемат нещо, ще ми се скоро да го направят.

– Нямаш търпение да отвлекат клиентката ни ли?

– Знаеш какво имам предвид. Това може да продължи месеци.

– Имам усещането, че много скоро ще стане напечено.

Баркли си тръгна. Страйк го чу да се разминава с Литълджон в коридора и да изсумтява доволно: чакал бе с нетърпение да му се случи онова, което предстоеше.

– Добро утро – каза Литълджон, като застана на прага, току-що освободен от Баркли. Късата му прошарена коса бе грижливо сресана, а очите му с уморен от живота поглед бяха насочени към Страйк.

– Може ли да си направя кафе преди…?

– Не – отсече Страйк. – Влез, затвори вратата и седни.

Литълджон примигна, но направи каквото му бе казано. Сега, вече нащрек, седна на стола на Робин зад съдружническото бюро.