Отприщен гроб

Пени последва примера на Робин и също взе кърпа да бърше кръвта. Когато обраха повечето, Робин хвърли мръсната кърпа в коша за пране, отиде да вземе нова и пусна крана със студена вода да я намокри. Докато го правеше, отново погледна към високите прозорци над мивката. Сърцето ѝ започна да бие почти болезнено в гърдите при мисълта да си тръгне незабавно. Току-що бе чула първата индикация, че Уил Еденсор изпитва съмнения относно Църквата, но нямаше представа как би могла да се измъкне от бедата, в която се бе насадила. Само да можеше да се отърве някак от Пени, би могла да излезе през един от прозорците и да скочи от другата страна на сградата, невидима от вътрешния двор. После щеше да хукне към гората, докато началството бе ангажирано с Лин, щеше да вдигне тревога и да повика линейка във фермата. Това бе правилният начин на действие. Времето ѝ тук бе приключило.

Тя се върна към изцапания под и започна да бърше с мократа кърпа последните следи от кръв.

– Отивай на вечеря – поръча на Пени. – Аз ще довърша тук, почти съм готова.

– Добре – каза Пени и се изправи. – Надявам се да не загазиш.

– Благодаря – отвърна Робин.

Изчака стъпките на Пени да заглъхнат, изправи се, захвърли мократа кърпа в коша за пране и тъкмо бе направила две крачки към мивката, когато на прага се появи фигура в бяло.

– Папа Джей иска да те види – каза Луиз Пърбрайт.

73

Озоваваме се в близост до повелителя на мрака…

„Идзин“, или „Книга на промените“

– Не съм довършила – глупаво възрази Робин, като посочи към пода, който още розовееше.

– Ще пратя друг да го свърши – каза Луиз. Нервно потъркваше подутите си от артрит кокалчета на пръстите. – Най-добре идвай.

На Робин ѝ отне миг да накара треперещите си крака да се раздвижат. Тя тръгна след Луиз навън от банята и през пустото спално помещение. За кратък момент ѝ мина през ума да хукне по прохода между постройките и да се прехвърли през вратата с пет греди, но нямаше увереност, че ще успее да стигне до гората, без да я хванат, тъй като имаше твърде много хора във вътрешния двор, някои пред басейна на Дайю за обичайното отдаване на почит, други тръгнали към трапезарията.

Луиз и Робин също спряха пред басейна. Когато Робин изрече „Удавената пророчица ще благослови всички, които я почитат“, усети как езикът ѝ залепва за небцето. След като намокри челото си с вода, последва Луиз към резбованите с орнаменти на дракони врати на фермерската къща.

Вътре отминаха застланото с червен килим стълбище и спряха пред лъскава черна врата от лявата страна на коридора. Луиз почука.

– Влез – чу се гласът на Джонатан Уейс.

Луиз отвори, посочи с жест на Робин да влезе и затвори вратата зад нея.

Стаята беше голяма и много красива. За разлика от офиса на Мадзу, тук нямаше претрупаност. Стените бяха покрити с тъкан в турскосиньо и покрай тях имаше елегантни и модерни шкафове с полици, изкусно осветени от скрити лампи, по които бяха наредени фигурки от сребро и слонова кост, повечето с китайски мотиви. В облицована с мрамор камина гореше огън. Пред нея на черно кожено канапе седеше Джонатан Уейс сам и се хранеше от различните ястия, сервирани на ниска черна лакирана маса.

– Аха – каза Уейс, остави ножа и вилицата си и се изправи. – Роуина.

Облечен бе в скъп вариант на белите анцузи, носени от останалите във фермата, направен, както изглеждаше, от сурова коприна. На краката му имаше също толкова скъпи на вид кожени чехли. Робин усети кръвта да се изцежда от лицето ѝ, докато той вървеше към нея.

Уейс я придърпа в прегръдка. Робин още се усещаше, че трепери, и знаеше, че и той го е почувствал, защото я притискаше толкова силно, че гърдите ѝ се бяха сплескали срещу гръдния му кош. Той миришеше на одеколон със сандалово дърво и я държа така достатъчно дълго, че тя да се почувства още по-неловко. Опитваше се да се отпусне, но всеки мускул в тялото ѝ бе напрегнат. Най-сетне Уейс разхлаби прегръдката си, макар да продължаваше да я държи, тъй че да я огледа отблизо с усмивка.

– Та ти си била прекрасна.

Робин не знаеше дали това е изречено със сарказъм. Той изглеждаше искрен. Накрая я пусна.

– Ела – каза и се върна на канапето, а на нея посочи кресло, поставено под прав ъгъл спрямо камината.

– Чух как си помогнала да бъде изродено бебето на Мадзу, Роуина – каза Уейс. – Благодаря ти от сърце за службата.

Объркана за момент, Робин осъзна, че той говори за дъщерята на Ван.

– О – промълви. Устата ѝ още бе толкова суха, че едва можеше да изрече и дума. – Да.

– А тази вечер си предложила утеха на бедната Лин – продължи Уейс все така усмихнат, докато сипваше рагу в чинията си. – Простено ти е, че си говорила непочтително на доктор Джоу – добави.

– Аз… о, добре… тоест благодаря – отвърна Робин.

Сигурна беше, че Уейс режисира някаква игра. Миризмата на богати ястия непосредствено след тази на кръв накара стомаха ѝ да се преобърне. Дишай, поръча си. Говори.

– Лин ще се оправи ли?