Отприщен гроб

На стъпалата на храма се бе провело бдение в продължение на три нощи и това правеше невъзможно за Робин да напусне леглото си. В сряда момчета тийнейджъри в дълги бели роби бяха заместили момичетата, а в четвъртък вечерта църковните принципали се изправиха пред входа на храма. Трептящите пламъци на факлите им осветяваха изрисуваните лица на Джонатан и Мадзу Уейс, Бека Пърбрайт, Тайо Уейс, Джайлс Хармън, Ноли Сиймур и други, като всичките бяха с размазана очна линия. Дайю се бе появила още два пъти по вечерно време и светещата ѝ фигура се виждаше отдалеч от задните прозорци на спалните помещения.

Призракът, бдящите фигури на стълбите на храма, постоянният страх, невъзможността да избяга или да повика помощ – всичко това караше Робин да се чувства, сякаш бе в кошмар, от който не може да се събуди. Никой не я бе изобличил, че си служи с измислена самоличност, не бяха я разпитвали за случилото се в Стаята за уединение с Уил, нито ѝ бе поискано обяснение защо лицето ѝ е подуто и посиняло, а тя приемаше всичко това като злокобна, а не успокояваща перспектива. Убедена бе, че Църквата ще избере момента да пристъпи към равносметка, и се боеше, че той ще съвпадне с Появата. Удавената пророчица ще се разправи с теб.

Виждаше Уил от разстояние да изпълнява с безизразно лице задачите си, понякога забелязваше устните му да се движат, без да излиза звук, и знаеше, че той реди напеви. Веднъж го зърна седнал на земята да говори на малката Цин, но побърза да се отдалечи, когато в двора се появи Мадзу с бебето Исин на ръце. Робин все така бе съпровождана където и да ходеше.

Денят на Появата бе отбелязан с постене за всички членове на Църквата и отново за закуска бе сервирана топла вода с лимон. Принципалите на Църквата, които явно си отспиваха във фермерската къща след целонощното бдение, не се виждаха никъде. Изтощена, гладна и уплашена, Робин нахрани кокошките, чисти спалните помещения и прекара няколко часа в работилницата да пълни плюшени костенурки за продаване в Норич. Постоянно си припомняше оптимистичната си молба към Страйк да ѝ даде гратисен ден, ако закъснее да постави писмо в тайника. Ако не му се беше възпротивила, някой от агенцията щеше да дойде да я прибере на следващия ден, макар вече да знаеше достатъчно за Чапман Фарм, за да е сигурна, че всеки, който се опиташе да влезе през предния вход, щеше да бъде отпратен.

Ако мина благополучно през Появата, мислеше си, утре вечерта си тръгвам. После се подигра сама на себе си, задето си мислеше, че може да не премине през Появата. Какво си мислиш, че ще се случи, ритуално жертвоприношение ли?

След вечеря с още вода с лимон всички членове на Църквата на възраст над тринайсет години бяха инструктирани да се върнат в спалните помещения и да облекат дрехите, оставени за тях на леглата им. Оказаха се дълги бели роби от износена и многократно прана памучна тъкан, представлявала някога спални чаршафи. Загубата на анцуга накара Робин да се чувства още по-уязвима. Облечените вече в роби жени си бъбреха тихо в очакване да бъдат повикани в храма. Робин с никого не говореше и си пожелаваше да може да призове физически онези, които държаха на нея във външния свят.

Когато слънцето най-сетне залезе, Бека Пърбрайт се появи отново в женското спално помещение, също облечена в роба, но нейната бе като тази на Мадзу – копринена и обточена с мъниста.

– Всички си събуйте обувките – нареди тя. – Ще вървите боси, както Пророчицата е вървяла към морето. Наредете се по двойки и тръгнете към двора в мълчание. Храмът ще е тъмен. Помощници ще ви насочат към местата ви.

Те покорно се строиха. Робин се озова редом с Пени Браун, чието някога кръгло лице бе изпито и тревожно. Прекосиха двора под ясното звездно небе, зъзнещи в тънките излинели роби и с боси крака, и двама по двама влязоха в храма, където наистина цареше непрогледен мрак.

Робин усети някой да хваща ръката ѝ и беше поведена, както предположи, към петоъгълната сцена, а после блъсната да коленичи на пода. Вече не знаеше кой е до нея, макар да чуваше шумолене и дишане, нито пък можеше да отгатне как онези, водещи хората по местата им, виждаха какво правят.

След известно време вратите на храма се затръшнаха. И тогава в тъмнината прозвуча гласът на Джонатан Уейс.

– Всички заедно: Лока Самаста Сукхино Бхаванту… Лока Самаста Сукхино Бхаванту…

Членовете на Църквата подеха напева. Мракът като че усилваше звуците от думите и ги правеше по-ритмични, но Робин, която някога бе чувствала облекчение в усещането как гласът ѝ се разтваря в масовото звучене, не изпита нито еуфория, нито отпускане; страхът продължаваше да я пари отвътре, сякаш въглени бяха заседнали под диафрагмата ѝ.

– …и край – призова Уейс.

Отново настана тишина. После Уейс заговори: