На стъпалата на храма се бе провело бдение в продължение на три нощи и това правеше невъзможно за Робин да напусне леглото си. В сряда момчета тийнейджъри в дълги бели роби бяха заместили момичетата, а в четвъртък вечерта църковните принципали се изправиха пред входа на храма. Трептящите пламъци на факлите им осветяваха изрисуваните лица на Джонатан и Мадзу Уейс, Бека Пърбрайт, Тайо Уейс, Джайлс Хармън, Ноли Сиймур и други, като всичките бяха с размазана очна линия. Дайю се бе появила още два пъти по вечерно време и светещата ѝ фигура се виждаше отдалеч от задните прозорци на спалните помещения.
Призракът, бдящите фигури на стълбите на храма, постоянният страх, невъзможността да избяга или да повика помощ – всичко това караше Робин да се чувства, сякаш бе в кошмар, от който не може да се събуди. Никой не я бе изобличил, че си служи с измислена самоличност, не бяха я разпитвали за случилото се в Стаята за уединение с Уил, нито ѝ бе поискано обяснение защо лицето ѝ е подуто и посиняло, а тя приемаше всичко това като злокобна, а не успокояваща перспектива. Убедена бе, че Църквата ще избере момента да пристъпи към равносметка, и се боеше, че той ще съвпадне с Появата.
Виждаше Уил от разстояние да изпълнява с безизразно лице задачите си, понякога забелязваше устните му да се движат, без да излиза звук, и знаеше, че той реди напеви. Веднъж го зърна седнал на земята да говори на малката Цин, но побърза да се отдалечи, когато в двора се появи Мадзу с бебето Исин на ръце. Робин все така бе съпровождана където и да ходеше.
Денят на Появата бе отбелязан с постене за всички членове на Църквата и отново за закуска бе сервирана топла вода с лимон. Принципалите на Църквата, които явно си отспиваха във фермерската къща след целонощното бдение, не се виждаха никъде. Изтощена, гладна и уплашена, Робин нахрани кокошките, чисти спалните помещения и прекара няколко часа в работилницата да пълни плюшени костенурки за продаване в Норич. Постоянно си припомняше оптимистичната си молба към Страйк да ѝ даде гратисен ден, ако закъснее да постави писмо в тайника. Ако не му се беше възпротивила, някой от агенцията щеше да дойде да я прибере на следващия ден, макар вече да знаеше достатъчно за Чапман Фарм, за да е сигурна, че всеки, който се опиташе да влезе през предния вход, щеше да бъде отпратен.
След вечеря с още вода с лимон всички членове на Църквата на възраст над тринайсет години бяха инструктирани да се върнат в спалните помещения и да облекат дрехите, оставени за тях на леглата им. Оказаха се дълги бели роби от износена и многократно прана памучна тъкан, представлявала някога спални чаршафи. Загубата на анцуга накара Робин да се чувства още по-уязвима. Облечените вече в роби жени си бъбреха тихо в очакване да бъдат повикани в храма. Робин с никого не говореше и си пожелаваше да може да призове физически онези, които държаха на нея във външния свят.
Когато слънцето най-сетне залезе, Бека Пърбрайт се появи отново в женското спално помещение, също облечена в роба, но нейната бе като тази на Мадзу – копринена и обточена с мъниста.
– Всички си събуйте обувките – нареди тя. – Ще вървите боси, както Пророчицата е вървяла към морето. Наредете се по двойки и тръгнете към двора в мълчание. Храмът ще е тъмен. Помощници ще ви насочат към местата ви.
Те покорно се строиха. Робин се озова редом с Пени Браун, чието някога кръгло лице бе изпито и тревожно. Прекосиха двора под ясното звездно небе, зъзнещи в тънките излинели роби и с боси крака, и двама по двама влязоха в храма, където наистина цареше непрогледен мрак.
Робин усети някой да хваща ръката ѝ и беше поведена, както предположи, към петоъгълната сцена, а после блъсната да коленичи на пода. Вече не знаеше кой е до нея, макар да чуваше шумолене и дишане, нито пък можеше да отгатне как онези, водещи хората по местата им, виждаха какво правят.
След известно време вратите на храма се затръшнаха. И тогава в тъмнината прозвуча гласът на Джонатан Уейс.
– Всички заедно:
Членовете на Църквата подеха напева. Мракът като че усилваше звуците от думите и ги правеше по-ритмични, но Робин, която някога бе чувствала облекчение в усещането как гласът ѝ се разтваря в масовото звучене, не изпита нито еуфория, нито отпускане; страхът продължаваше да я пари отвътре, сякаш въглени бяха заседнали под диафрагмата ѝ.
– …и край – призова Уейс.
Отново настана тишина. После Уейс заговори: