Отприщен гроб

Трепереща и мокра до кости, Робин бе дръпната да се изправи. Нападна я пристъп и тя повърна още вода, след което се отпусна на колене. Тайо, за когото тя сега си даде сметка, че носи очила за нощно виждане, отново я вдигна безцеремонно, после я подкара през тъмния храм, а краката на Робин едва не поддаваха напълно на всяка стъпка. Вратите се отвориха автоматично, тя видя осветения от звездите вътрешен двор и се сгърчи от мразовития нощен въздух по мократа си кожа. Тайо я поведе с грубо подръпване покрай вратите на фермерската къща с резбованите на тях дракони и влязоха през страничния вход, зад който бяха стълбите към сутерена.

Минаха мълчаливо през пустата лекционна зала. Тайо отключи втората врата към стая, където Робин не се бе озовавала преди. Беше празна с изключение на малка маса и два стола с пластмасови седалки и метални крака.

– Сядай тук – посочи Тайо един от столовете – и чакай.

Робин седна. Тайо излезе и заключи след себе си.

Робин бе ужасена, бореше се със себе си да не се разплаче, но изгуби битката. Наведе се напред към масата, захлупи лице върху ръцете си и ревна. Защо не си беше тръгнала с Баркли преди една седмица? Защо беше останала.

Не знаеше колко дълго е плакала, преди да се стегне и да се опита да диша бавно и дълбоко. Към травмата от това, че за малко не се бе удавила, се прибави неистова уплаха от предстоящото. Тя стана и пробва вратата, макар да знаеше, че е заключена, после се обърна да огледа стаята, но пред погледа ѝ бяха само голи стени – нямаше отвор за въздухопровод, нито прозорец, нито люк дори, а само много малка кръгла черна камера в ъгъла на тавана.

Робин знаеше, че трябва да мисли, да се подготви за онова, което се задаваше, но се чувстваше толкова слаба, че не успяваше да накара мозъка си да заработи. Минутите се влачеха, Робин трепереше в мократа си роба и се чудеше какво им отнема толкова дълго време. Може би и други бяха подложени на давене в басейна? Несъмнено и други прегрешения бяха извършени в Чапман Фарм от хора, с които тя никога не беше разговаряла.

Най-накрая в ключалката се превъртя ключ и в стаята влязоха четирима души в роби: Джонатан, Мадзу, Тайо и Бека. Уейс се настани на стола срещу Роуина. Останалите трима застанаха до стената да наблюдават.

– Как мислиш, Роуина, защо Дайю ти беше толкова ядосана? – попита Уейс с тихия тон на разочарован училищен директор.

– Не знам – прошепна Робин.

Всичко би дала да може да надникне в главата на Уейс и да разбере какво вече му е известно.

– Мисля, че знаеш – меко продума Уейс.

Настана минута мълчание. Най-после Робин продума:

– Мислех си… да си тръгна оттук.

– Но това не би разгневило Дайю – позасмя се Уейс. – Членовете на Църквата са свободни да си идат. Никого не държим по принуда. Няма как да не го знаеш, нали?

Робин реши, че той се докарва за пред камерата в ъгъла, която вероятно улавяше и звуци.

– Да – отвърна тя – така е.

– Единственото, което искаме от членовете на Църквата, е да не се опитват да манипулират другите или да проявяват жестокост към тях – каза Уейс.

– Не мисля, че съм правила такива неща – отговори Робин.

– Така ли? – повдигна вежда Уейс. – Ами Уил Еденсор?

– Не разбирам какво имате предвид – излъга Робин.

– След посещението му на Стаята за уединение с теб той поиска материали за писане, за да установи контакт с лицето, което преди е наричал своя майка.

На Робин ѝ бяха нужни всичките ѝ сили да изобрази озадачаване.

– Защо? – попита.

– Точно това искаме ти да ни… – подхвана Тайо, но баща му вдигна ръка да го накара да замълчи.

– Тайо… остави я да отговори.

– О… – промълви Робин бавно, сякаш сега си припомняше нещо. – Аз наистина му казах… о, господи – изпъшка, за да печели време. – Казах му, че ми се струва… Вие ще се ядосате – промълви и си позволи отново да се разплаче.

– Аз се ядосвам само от несправедливост, Роуина – изрече тихо Уейс. – Ако си била несправедлива, било към нас или към Уил, ще има санкции, но те ще съответстват на провинението. Както ни учи „Идзин“, наказанията не бива да бъдат налагани неправомерно. Трябва да бъдат ограничавани до съответната цел и да се предотвратяват неоправдани крайности.

– Казах на Уил, че се чудя дали всичките ни писма биват предавани до адресанта.

Мадзу просъска леко. Бека поклати глава.

– Беше ли наясно, че Уил е подписал декларация за отказ на контакт със семейството си? – попита Уейс.

– Не – отговори Робин.

– Някои църковни членове като Уил доброволно подписват декларация, че не желаят да получават писма от бивши плътски обекти. Стъпка пет: отричане. В тези случаи Църквата грижливо пази кореспонденцията, която може да бъде видяна по всяко време при желание на въпросния човек. Уил никога не е отправял такова искане, така че писмата до него са надеждно складирани.

– Не знаех това – каза Робин.

– И защо той внезапно ще иска да пише на майка си след четири години без никакъв контакт?

– Не знам – отвърна Робин.