Отприщен гроб

Отначало на Робин ѝ се стори, че е почти невъзможно да се разгъне, но като се изтика нагоре на длани, успя да се изправи на изтръпналите си немощни крака. Вече изсъхналата роба лепнеше върху коленете ѝ, които се бяха разкървавили през нощта.

Хати, чернокожата жена с дълги плитки, която бе прибрала личните ѝ вещи при пристигането, мълчаливо ѝ посочи да седне до масата, после излезе да донесе поднос, който постави пред Робин. На него имаше порция каша и чаша с вода.

– Като се нахраниш, ще те съпроводя до спалното помещение. Разрешено ти е да се изкъпеш, преди да се заловиш със задачите си за деня.

– Благодаря – немощно промълви Робин. Благодарността ѝ, че е освободена, беше безгранична; искаше жената с каменно лице да я хареса, да види, че е променена.

Никой не погледна към Робин, когато тя и придружителката ѝ прекосиха двора и спряха, както бе обичайно, пред фонтана на Дайю. Робин забеляза, че сега всички бяха в сини анцузи. Очевидно сезонът на Удавената пророчица беше приключил и бе започнал сезонът на Пророка лечител.

Придружителката ѝ остана пред душ кабината, докато Робин се миеше с оставения там разреден течен сапун. Коленете ѝ бяха ожулени и разранени, както и един участък на гърба ѝ. Уви се в хавлиена кърпа и последва спътничката си в сега празното спално помещение, където завари на леглото си нов син анцуг и бельо. Когато се облече, наблюдавана от Хати, последната ѝ каза:

– Днес ще се грижиш за Джейкъб.

– Добре – отвърна Робин.

Копнееше да се тръшне на леглото и да заспи, защото бе почти в делириум от умора, но кротко тръгна след жената навън от помещението. Сега нищо друго не бе от значение за нея освен одобрението на принципалите на Църквата. Ужасът от сандъка щеше да я съпровожда завинаги; единственото, което искаше, беше да не бъде наказвана. Сега се боеше да не би някой от агенцията да дойде да я прибере, защото, ако го направеха, Робин можеше отново да бъде затворена в сандъка и скрита. Искаше да я оставят тук, където си беше; ужасяваше се агенцията да не застраши още повече съществуването ѝ. Може би в някакъв момент в бъдеще, когато възстановеше нервите си и вдигнеха от нея денонощното наблюдение, щеше да открие начин да се освободи, но днес не можеше да мисли толкова надалеч. Трябваше да се подчинява. Единствено подчинението носеше безопасност.

Хати поведе Робин обратно към фермерската къща, през вратите с дракони и нагоре по застланото с червен килим стълбище. Поеха по коридор с още лъскави черни врати и после по второ стълбище, това вече тясно и без килим, водещо до пространство със скосен покрив. В дъното му имаше обикновена дървена врата, която придружителката ѝ отвори.

Когато се озова в малката мансардна стая, Робин бе посрещната от неприятна миризма на човешка урина и изпражнения. Вътре до кушетка седеше Луиз. По пода, застлан със стари вестници, безредно бяха разпръснати кашони и имаше черна торба за боклук, до половина пълна.

– Кажи на Роуина какво да прави, Луиз, после върви да спиш – нареди придружителката на Робин и излезе.

Робин се втренчи ужасена в лежащия на кушетката. Джейкъб бе може би не повече от метър дълъг, но макар да бе гол с изключение на памперса, не приличаше на малко детенце. Лицето му бе изпито, изтънялата кожа бе опъната по костите и торса; ръцете и краката му бяха атрофирали и Робин видя и синини и следи от приложен натиск по много бялата му кожа. Изглеждаше, че спи, дишането му бе гърлено. Робин нямаше представа дали болест, инвалидност, или продължително занемаряване бяха довели Джейкъб до това окаяно състояние.

– Какво му е? – попита шепнешком.

За ужас на Робин единственият отговор от страна на Луиз бе странно свирене.

– Луиз? – промълви Робин, притеснена от звука.

Луиз се преви одве, стиснала обръснатата си глава между дланите, и шумът прерасна в животински вой.

– Луиз, недей! Моля ти се, недей! – силно разтревожена заговори Робин и стисна жената за раменете. – Пак ще ни накажат и двете – заубеждава я, уверена, че онези долу ще проверят защо са тези писъци от мансардата, че тишината и подчинението са единственото спасение. – Престани! Спри!

Шумът утихна. Луиз само се поклащаше напред-назад на стола си все така със скрито лице.

– Очакват ти да си тръгнеш. Само ми кажи какво да правя за него – заговори ѝ Робин още с ръце върху раменете на по-възрастната жена. – Кажи ми.

Луиз вдигна напълно съсипаното си лице. Очите ѝ бяха кръвясали, черепът ѝ бе порязан на места, без съмнение, когато изтощена се бе опитвала да го бръсне с поразените си от артрит ръце. Ако преживяваше този срив в друг момент, Робин би изпитвала по-скоро състрадание, отколкото нервност, но в момента грижата ѝ бе единствено да избегне наказание и последното, което искаше, бе отново да я обвинят, че е разстроила член на Църквата.

– Кажи ми какво да правя – повтори настойчиво.