Отприщен гроб

– Ей там има памперси – прошепна Луиз с все още течащи сълзи, като посочи към един от кашоните, – а там са влажните кърпи. Храна не му трябва. Само му давай вода от бебешка чаша. – Показа ѝ една на перваза на прозореца. – Остави вестника на пода… понякога повръща. От време на време… има и пристъпи. Гледай да не му даваш да удря по железните пречки. Насреща има тоалетна, ако ти потрябва.

Луиз се изправи с мъка и остана за момент загледана в умиращото дете. За изненада на Робин, допря пръсти до устните си и после нежно докосна челото на Джейкъб. След това мълчаливо излезе от стаята.

Робин бавно пристъпи към твърдия дървен стол, освободен от Луиз, без да отделя очи от Джейкъб, и седна.

Момчето очевидно бе на прага на смъртта. Това бе най-чудовищното, което бе виждала в Чапман Фарм, и не разбираше защо тъкмо в този ден ѝ е възложено да се грижи за него. Защо пращаха тук човек, който бе лъгал и нарушил правилата на Църквата, който бе признал колебанията си в лоялността към нея?

Колкото и да бе изтощена, на Робин ѝ се струваше, че знае отговора. Правеха я съучастничка в съдбата на Джейкъб. Може би съпрузите Уейс съзнаваха в някаква потискана част от съзнанието си, че да крият това дете, да го морят с глад и да го лишават от достъп до медицински грижи освен „духовното лечение“, предоставяно от Джоу, се смята за престъпно деяние във външния свят. Пращаните да наблюдават влошаването му, без да потърсят помощ за него, със сигурност щяха да бъдат сметнати за виновни от властите извън Чапман Фарм, ако някога се узнаеше за случилото се. Робин биваше допълнително обвързана да мълчи, прокълната от задължението да присъства в тази стая и от невъзможността да потърси помощ за детето. То можеше и да умре по време на нейното бдение и тогава семейство Уейс щяха завинаги да имат коз срещу нея. Щяха да кажат, че нейна е била вината каквато и да бе истината.

Робин започна да шепне тихо и съвършено несъзнателно.

– Лока Самаста Сукхино Бхаванту… Лока Самаста Сукхино Бхаванту…

С усилие се застави да спре.

Не бива да полудявам. Не бива да полудявам.

85

Търпението в най-извисената му форма

означава да поставяш спирачки на силата.

„Идзин“, или „Книга на промените“

Като знаеше, че не може да остане в околността на Чапман Фарм по светло, без колата му да бъде засечена от камера, и бе сигурен, че Робин няма да може да стигне до оградата, докато отново не паднеше нощ, Страйк си взе бунгало за гости във „Фелбриг Лодж“, единствения хотел в околността. Възнамерявал бе да поспи и все пак той, който бе способен да дремне на всякаква повърхност, включително и на под, установи, че е прекалено напрегнат, та да може да релаксира дори върху широко легло с четири колони. Някак твърде нелепо му бе да лежи в удобна луксозна стая с кремави тапети с десен на листа, карирани завеси, цяла планина от възглавнички и керамична глава на елен върху полицата над камината, когато в мислите му цареше такъв смут.

Дръзко бе заявил как ще влезе „през главния вход“, ако Робин останеше извън контакт толкова дълго, но отсъствието на пластмасовия камък го караше да се бои, че Робин е разкрита като частен детектив и сега е държана като заложник. Извади телефона си и разгледа сателитните снимки на Чапман Фарм. Имаше много сгради и Страйк предположи, че някои имаха мазета или скрити стаи.

Можеше, естествено, да се свърже с полицията, само че Робин доброволно бе влязла в Църквата и щеше да му се наложи да прескача през много процедурни обръчи, за да ги убеди, че случаят заслужава да се издаде заповед за обиск. Страйк не бе забравил също така, че съществуват центрове на УХЦ в Бирмингам и Глазгоу, където съдружничката му можеше да е изпратена. Ами ако тя се превърнеше в следващата Диърдри Дохърти, от която не можеше да бъде открита и следа, та макар от Църквата да твърдяха, че е напуснала преди тринайсет години?

Телефонът на Страйк иззвъня: Баркли.

– Какво става?

– Тя не се появи и през миналата нощ.

– По дяволите – изруга Баркли. – Какъв е планът?

– Ще изчакам и тази нощ, но не се ли покаже, ще се обърна към полицията.

– Да, май по-добре да го направим.

Когато Баркли затвори, Страйк лежа известно време, като още си казваше, че трябва да поспи, докато има възможност, но след двайсет минути се предаде. Направи си чай в стаята, където имаше чайник, и остана загледан за няколко минути през един от прозорците към дървено джакузи, принадлежащо на неговото бунгало.

Телефонът му зазвъня отново: Пищяла.

– Как е?

– Длъжник си ми.

– Да нямаш сведения за обаждането до Рийни?

– Да. Направено е от номер в област с код 01263. Жена се свързала със затвора, казала, че е съпругата му и че е спешно…

– Със сигурност ли е била жена? – попита Страйк, докато записваше цифрите.