Отприщен гроб

Робин взе писалката и четиримата ѝ обвинители я гледаха как преписва думите и после се подписва като Роуина Елис.

– Сега Бека ще ти обръсне главата като белег…

Тайо направи леко движение. Баща му го погледна за момент, после се усмихна.

– Ами добре, ще прескочим обръсването. Тайо, иди с Бека и донесете „кутията“.

Двамата напуснаха стаята и оставиха Уейс и Мадзу да се взират мълчаливо в Робин. Робин чу тътрещи се стъпки и когато вратата отново се отвори, Тайо и Бека внесоха вътре тежък дървен сандък с размерите на голям пътнически куфар. Отпред имаше правоъгълен отвор с размерите на пощенски плик и капак на панти с ключалка.

– Сега ще те оставя, Артемида – каза Уейс, изправи се и очите му отново се навлажниха. – Дори при голям грях необходимостта от наказание ми е ненавистна. Иска ми се – той притисна ръка до сърцето си – да не се налагаше. Всичко добро, Роуина, ще те видя от другата страна, надявам се пречистена от страданието. Не мисли, че не съзирам дарбите ти, ти си интелигентна и щедра. Много съм щастлив – изрече с лек поклон към нея, – че въпреки всичко реши да останеш при нас. Осем часа – добави той към Тайо.

После излезе от стаята.

Тайо отвори капака на сандъка.

– Заставаш с лице насам – посочи ѝ той правоъгълния отвор. Коленичиш и се привеждаш с покаяние. И тогава затваряме капака.

Робин се изправи, като се тресеше неконтролируемо. Влезе в сандъка с лице към правоъгълния отвор, коленичи и се сгуши. Подът на сандъка не беше рендосан: тя чувстваше тресчиците по грапавата повърхност да се забиват в коленете ѝ през тънката мокра роба. И после капакът хлопна върху гърба ѝ.

Гледаше през правоъгълния отвор как Мадзу, Тайо и Бека излизат от стаята, но видими бяха само долните краища на робите и стъпалата им. Мадзу излезе последна, затвори вратата на стаята и я заключи.

83

Деветка на пета позиция:

Насред най-тежки изпитания

идват приятели.

„Идзин“, или „Книга на промените“

Страйк, който бе пристигнал в Лайън Маут в един часа следобед, сега седеше в тъмното в своето беемве при сляпото за камерата петно край оградата на Чапман Фарм с изключени фарове на колата. Шах му беше дал бинокъл за нощно виждане и ножици за тел и той използваше бинокъла да огледа гората за човешка фигура. Изпратил бе Шах обратно в Лондон: нямаше смисъл и двамата да седят в тъмното с часове.

Беше почти полунощ и валеше силен дъжд, когато мобилният телефон на Страйк иззвъня.

– Някакъв знак от нея? – попита тревожно Мидж.

– Не – отвърна Страйк.

– Тя и преди пропусна един четвъртък – припомни Мидж.

– Знам – отвърна Страйк, като се взираше навън към дърветата през мокрото от капки стъкло. – Но защо камъка го няма, по дяволите?

– Възможно ли е тя да го е преместила?

– Не е изключено – каза Страйк. – Но не виждам защо.

– Сигурен ли си, че не искаш компания?

– Не, добре съм така – отговори Страйк.

– Ами ако тя не се появи тази нощ?

– Разбрахме се да не правя нищо до неделя – припомни Страйк, – така че тя разполага с още една нощ, ако не дойде през следващите няколко часа.

– Боже, надявам се да е добре.

– Аз също – отвърна Страйк. С цел да поддържа тези приятелски отношения с Мидж, та макар и насред по-големите си тревоги, попита: – Таша добре ли е?

– Да, така мисля – отвърна Мидж. – Баркли е пред къщата ѝ.

– Радвам се. Слушай, може би реагирах малко пресилено на снимките. Не исках да давам на Патерсън друг коз срещу нас.

– Знам – каза Мидж. – Аз пък съжалявам, дето изтърсих онова за мацката с фалшивите цици.

– Извинението ти е прието.

Когато Мидж затвори, Страйк продължи да се взира към гората през бинокъла за нощно виждане.

Шест часа по-късно Робин още не се беше появила.

84

Шестица на пета позиция:

Безмилостна болест, но смъртта все не идва.

„Идзин“, или „Книга на промените“

Всеки опит на Робин да облекчи напрежението и вцепенението в краката ѝ водеше до още болка. Грубият капак на сандъка стържеше гърба ѝ, когато се опитваше мъничко да промени позицията си. Сгъната на четири в непрогледната тъмнина, преследвана от твърде силен страх и болка, та да намери бягство в съня, тя си представяше как умира в заключения сандък, поставен насред заключената стая. Знаеше, че никой няма да я чуе дори ако крещи, но на моменти извикваше. След два или три часа, както ѝ се стори, беше принудена да уринира в сандъка. Краката ѝ горяха от тежестта, която поддържаха. Нямаше за какво да се залови освен за думите на Уейс „осем часа“. Щеше да настъпи освобождаване. Щеше да дойде. Ето за това щеше да се вкопчи.

И накрая то дойде. Тя чу ключът да се превърта в бравата. Лампата беше светната. Два крака в маратонки приближиха до сандъка и капакът беше отворен.

– Вън – изрече женски глас.